Выбрать главу

Тигелин се наведе и попита Балбил:

— Защо си така унил?

— Знаеш защо. За втори път постигаме това, което винаги сме искали: един от нас е император. А ето какво ни дава той. Чуй как мърморят сенаторите. Страхувам се от преврат, може би дори насилие срещу него. И срещу нас. Те убиха Калигула. Може да се случи отново. Може да нямаме трети шанс.

Тигелин изсумтя презрително:

— Преди две седмици имаше комета, докато Нерон беше в Беневент, нали?

— Да, ясен знак за опасност.

— И ти го посъветва да премахне заплахата, като прочисти определени елементи сред аристокрацията.

— А ти, префекте, добре избра в клането.

— Точно затова няма нужда да се тревожиш. — Тигелин зашепна: — Той ще изпълни всичките ни желания. Знае участта си. Да, може би мъничко е полудял — абсолютната власт оказва това въздействие, — но не е толкова луд, че да кривне от пътя. Остави го да се весели и да се глези както си иска. — Той намигна. — Това прави той. Това е той.

Апостол Петър куцаше, защото коленете го боляха и постоянната болежка пращаше пронизващи бодежи по задната страна на единия му крак. Предстоящото пътуване щеше да е тежко дори за по-млад мъж, но той беше станал рано, беше се измил в коритото зад малката каменна къща в Голгота и гледаше как изгряващото слънце озарява хълмовете.

Къщата беше на един от братята на Филип, Иисусовия ученик, и след смъртта му беше останала на жена му Рахил. Тази сутрин тя се събуди след Петър и когато видя, че вече е станал, дойде при него.

— Трябва ли да ходиш в Рим? — попита го.

Той седеше на каменистата оранжева земя.

— Трябва.

— Ти си ни скъп — каза тя. — Не искаме да те загубим. Матей го няма, и Стефан, и Яков и Матия, и Андрей и Марк, всички станаха мъченици като него.

Издигащото се слънце блесна в очите на Петър и той примижа.

— Когато бях млад, Иисус каза нещо, което не забравих през целия си дълъг живот. Каза: „кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“[2]. Не искам да те изоставям, Рахил, нито обичните си братя и сестри, но се боя, че такава е съдбата ми.

Тя не се опита да спори с него.

— Ела тогава поне да хапнеш нещо топло, преди да яхнеш мулето.

Свежият ветрец подухваше през централния двор и градините на вилата на Нерон на Марсово поле. Скрито от погледите, пиршеството кипеше и стенеше към зората. Нерон седеше на мраморна пейка с възглавнички и разсеяно хвърляше късчета храна от една кристална купа на миногите в езерцето си, а Балбил и Тигелин малко встрани оживено обсъждаха нещо.

— Може ли да вляза? — извика Ацинет измежду две перистилни колони.

— Да — отвърна Нерон.

Ацинет водеше две момичета — беше стиснал тогите на раменете им.

— Харесват ли ти, Нероне?

Нерон огледа изчервените хлипащи момичета и попита:

— Кои са?

— Близначките на сенатор Вел.

Нерон се усмихна.

— Добре. Мразя този негодник.

— Знаех, че ще ти харесат — каза Ацинет.

— На колко години са?

— Някъде на тринайсетина.

— Отведи ги в покоите ми и чакай там. — Махна на Ацинет да се наведе и му прошепна: — Когато приключа с тях, гледай добре да използваш крехкото им месце. Рибите ми, скъпи Ацинете, са гладни. — Обърна се към другите мъже: — Та какво казвахте?

— Казвах на Балбил това, което той вече знае — че настроението в града е приятно неприятно — каза Тигелин. — Римската тълпа вече мрази християните дори повече от евреите.

— Разбира се — съгласи се Балбил. — Християните са мерзка шайка и дори не се преструват, че те почитат. Евреите поне си дават труда да изиграят пантомимата.

Тигелин добави:

— А християните се увеличават от ден на ден. Плодят се като мишки.

— Презирам ги — каза Нерон и се прозя. — От смиреността им ми се повдига. Как само се преструват, че слабостта им е сила — обърни другата страна, казват, за да те ударят отново. На което аз казвам — когато ти обърнат страната, не губи време да ги удряш: пронижи ги с меч и да се свършва.

— Разумен съвет — каза Тигелин.

— Чуйте ме — каза Нерон. — Християнският култ от ден на ден става по-силен. Те уронват авторитета ми. Техните водачи, като това краставо псе, което се нарича апостол Петър, се вмъкват и измъкват от града незабелязано, без дори да ги нашибат с камшик. Ако им позволим да се изплъзнат от гнева ни, ще съжаляваме, помнете ми думите. Понтий Пилат е бил прав да разпне онзи противен човечец Иисус от Назарет. Знаел е, че този култ ще ни създаде проблеми и ще попречи на интересите ни.

вернуться

2

От Иоана свето Евангелие, 21:18 - Б. пр.