— Голдбах — внимателно я поправи Елизабета. — Надявам се, че не ви се е наложило да изслушате тази лекция. — Изведнъж се сети, че той работеше по загадката на татуировката. И последния път, когато беше погледнала, бележките му бяха разхвърляни из цялата дневна. Сега на масичката до дивана имаше купчина жълтеникави листа, покрити с няколко списания. Слава богу, че беше поразтребил.
— Съвсем не – каза Мейър. — Надявам се да я реши. И се надявам в катедрата му да се отнасят с него с уважението, което той така явно заслужава.
— Има ли нещо, което да не ви е казал? — засмя се Елизабета.
— Очевидно единствено, че сте монахиня — усмихна се Харис.
— Моля, седнете — каза Елизабета. — Какво да ви донеса?
— Само книгата — каза Харис. — Изгаряме от нетърпение да я видим.
Книгата беше в старата ѝ стая на малкото ѝ ученическо бюро. Тя я извади от плика, върна се в дневната и я подаде на Харис. Видя нетърпението на лицето му —като на дете, което получава първия си коледен подарък. Ръцете му трепереха.
— Трябва да се използват ръкавици — промърмори той разсеяно. Сложи книгата върху раираните си панталони и бавно отгърна нашарената от петна кожена подвързия, за да види заглавната страница. — О! — каза почти на себе си.
— Автентична ли е? — попита Мейър.
— Без капка съмнение — каза Харис. — Текст Б, 1620 година. — Внимателно разлисти няколко страници. — Подвързията е леко опърпана, но книгата е в забележително добро състояние. Няма повреди от вода. Няма мухъл. Няма скъсвания, доколкото виждам. Забележително копие на забележителна книга.
Подаде я на Мейър, която бръкна в чантата си, извади очила и си ги сложи.
— И казвате, че сте се сдобили с нея в Германия? — попита Харис. — В Улм?
Елизабета кимна.
— Бихте ли ни казали още подробности? — попита той. — Произходът винаги е от интерес при такива обстоятелства.
— Даде ми я съпругата на един пекар — каза Елизабета.
— Пекар!? — възкликна Харис. — Какво е правил някакъв си пекар с изключително съкровище като това?
— Били хазяи на един наемател, който починал и нямал близки роднини. Професор в университета в Улм.
Мейър изглеждаше така, все едно се мъчи да вдигне вежди, но ботоксът побеждаваше.
— А знаете ли той откъде се е сдобил с нея?
— Единствената информация, с която разполагам, е, че я е получил като подарък — каза Елизабета.
Баща ѝ се върна и почна да се извинява, че ги прекъсва. Търсел някаква статия, която копирал от някакво математическо списание — но докато ровеше в купчината на масичката до дивана, не устоя да не се включи в разговора и попита Харис:
— Какво мислите за книгата?
— Мисля, че е истинска, професор Челестино. Много запазен екземпляр.
— Струва ли нещо?
— Тате! — възкликна Елизабета.
— Смятам, че е много ценна — каза Харис. — Рядка е, наистина много рядка. Затова сме тук.
— Бих искала да науча повече за нея — каза Елизабета.
— Мога ли да попитам откъде идва интересът ви? — попита Мейър. Все още държеше книгата в скута си и сякаш не ѝ се искаше да я връща.
Елизабета се намести на стола си и приглади расото си — проява на нервност, която беше развила, когато ѝ се налагаше да говори полуистини.
— Както казах на професор Харис, работата ми засяга нагласите в църквата през шестнайсети век. Религиозните теми се преплитат в целия „Фауст“.
— Така е — каза Харис. — И споменахте, че работата ви засяга в частност разликите между текстове А и Б.
Елизабета кимна.
— Е, нека ви дам малко повече предистория, която може да ви е от полза, след което ще ви насоча към куп научни трудове по темата за по-нататъшно проучване. Кариерата ми е посветена на Марлоу. Леко съм обсебен от него всъщност.
— Не просто „леко“ — добави Мейър и стисна устни в мимолетна плоска усмивка.
— Насочих се към английската литература като студент в колежа „Корпус Кристи“, който по времето на Марлоу се е наричал „Бенет“, същия колеж, който посещавал той. И цели две години живях в стаите, в които е живял и той. Продължих с докторска степен по изучаването на Марлоу и оттогава преподавам в Кеймбридж. Предполагам, че всеки учен, който се занимава с Марлоу, си има любима пиеса, и моята по случайност е „Доктор Фауст“. Изключителна е по своя обхват и сложност и по красотата на езика. Дръжте Шекспир за вас. На мен ми дайте Марлоу.
Неканен, бащата на Елизабета се настани в едно кресло и се заслуша с интерес. Тя му хвърли смаян поглед, което беше мълчаливият ѝ начин да го попита какво прави, а той отговори с упорито нацупване — неговият начин да каже, че това е неговата къща и че може да прави каквото си поиска.