— Ваше светейшество — поздрави го Дзарили. — Помните ли доктор Пачола?
— Как бих могъл да го забравя? — шеговито отвърна папата. — Той направи много обстоен преглед на моята особа. Приближете се, господа. Искате ли сестра Емилия да ви донесе кафе?
— Не, не, моля ви — каза Дзарили. — Доктор Пачола носи резултатите от последните ви скенери в клиниката.
Двамата мъже с черните си костюми и строгите си лица приличаха повече на гробари, отколкото на лекари, и папата се пошегува с външността им.
— Дошли сте да ми ги съобщите, или да ме погребвате?
Пачола, висок изискан римлянин, свикнал да се грижи за богати и влиятелни хора, не изглеждаше смутен от домашното посещение тук или от точно този пациент.
— Просто да уведомим ваше светейшество, не да ви погребваме.
— Добре тогава — каза папата. — Светият престол има по-важни задачи от свикването на конклав. Какви са резултатите? Бял дим ли е, или черен?
Пачола за миг сведе очи, после срещна твърдия поглед на папата.
— Ракът не се е повлиял от химиотерапията. Опасявам се, че се разпространява.
Кардинал епископ Аспромонте пъхна голямата си оплешивяваща глава в столовата, за да се увери, че любимото шампанизирано вино на кардинал Диас е на масата. Това беше незначителен детайл за държавния секретар и шамбелан на Светата римска църква, но беше съвсем в негов стил. Неговият личен секретар монсиньор Акиле, жилав мъж, който много отдавна бе дошъл с Аспромонте от Генуа във Ватикана, му посочи зелената бутилка на масичката за сервиране.
Аспромонте промърмори нещо одобрително и изчезна — но само за да се появи отново, когато чу телефонът да звъни.
— Сигурно е Диас или Джаконе.
Акиле вдигна телефона в столовата, кимна, после каза сковано:
— Пуснете ги да се качат.
— Подраниха с пет минути — каза Аспромонте. — Добре сме обучили гостите си с годините, нали?
— Да, ваше високопреосвещенство, мисля, че е така.
Монсиньор Акиле придружи кардинали Диае и Джаконе в пълния с книги кабинет, където Аспромонте ги очакваше, сключил прорязаните си от сини вени ръце върху внушителното си шкембе. Личните му покои бяха разкошни благодарение на скорошния ремонт, направен с дарение от едно богато испанско семейство. Той сърдечно поздрави двамата мъже — гушата му се тресеше, докато стискаше ръцете им, — после изпрати Акиле да побърза с аперитивите.
Тримата стари приятели бяха облечени с обточени с червено черни раса с червени колани, но приликите свършваха дотук. Кардинал Диас, почитаемият декан на Колежа на кардиналите, който преди Аспромонте беше заемал поста на държавен секретар, беше на седемдесет и пет и беше най-възрастен, но и най-внушителен на вид. Извисяваше се над колегите си. В младостта си в Малага, преди да се влее в духовенството, бил способен боксьор тежка категория и беше запазил атлетичната си фигура и на стари години. Имаше грамадни ръце, квадратно лице и гъста сива коса, но най-забележителната му черта беше стойката му, заради която изглеждаше като глътнал бастун дори когато седеше.
Кардинал Джаконе беше най-нисък, с набраздено от дълбоки бръчки лице като на булдог, което незнайно как можеше да променя изражението си от намръщено в усмихнато със съвсем леко помръдване на мускулатурата. Малкото му останала коса се свеждаше до ивица над месестия му врат. Иначе невзрачен, той винаги можеше да бъде разпознат в тълпата, ако всички кардинали се съберяха в някой слънчев ден, по огромните слънчеви очила „Панда“, които се бяха превърнали в негова запазена марка и с които приличаше на филмов режисьор. Сега той се отпусна, тревогата му, че е закъснял, се стопи. Докато се връщаше от Виа Наполеоне, където в качеството си на председател беше участвал в месечната среща с Папската комисия по свещена археология, беше попаднал в задръстване.
— Горе свети — каза Диас и посочи тавана.
Апартаментът на папата беше два етажа над тях.
— Надявам се, че това е добър знак — каза Аспромонте. — Може днес да се е подобрил.
— Кога го видя за последно? — попита Джаконе.
— Преди два дни. Утре ще отида пак.
— Как изглеждаше? — попита Диас.
— Слаб. Блед. Болката е изписана на лицето му, но не се оплаква. — Аспромонте погледна Диас. — Ела с мен утре. Нямам официална работа. Сигурен съм, че ще иска да те види.
Диас кимна отсечено, взе чашата просеко, която Акиле бе оставил до стола му, и загледа как мехурчетата се издигат.
Болката беше отстъпила за цял час и отгоре и папата успя да изяде купичка рядка супа. Прииска му се да стане и да се възползва от този рядък прилив на енергия. Позвъни на звънеца и сестра Емилия се появи толкова бързо, че той на шега я попита дали не е стояла с ухо на вратата.