— Повикай отец Диеп и отец Бустаманте. Кажи им, че искам да сляза в кабинета и в параклиса си. И повикай Джакомо да ми помогне да се облека.
— Но, ваше светейшество — възрази монахинята, — не трябва ли да попитаме доктор Дзарили дали е разумно?
— Остави Дзарили на мира — изръмжа папата. — Нека поне днес вечеря със семейството си.
Джакомо Бароне беше мирянин, който вече двайсет години служеше на папата. Беше ерген, живееше в малка стая в двореца и изглежда нямаше други интереси освен футбола и понтифекса. Говореше само когато го заговореха и когато папата беше потънал в мислите си и нямаше настроение за празни приказки, можеха да прекарат половин час в мълчание, докато се занимаваха с измиването и обличането.
Джакомо дойде. Беше брадясал и миришеше на лука, който готвеше.
— Искам да се измия и да се облека — каза папата.
Джакомо послушно сведе глава и попита:
— Какво искате да облечете, ваше светейшество?
— Домашни дрехи. После ме свали долу.
Джакомо имаше силни ръце и плещи и местеше папата из покоите му като манекен, докато го обтриваше с гъба, пудреше го и обличаше пластовете дрехи: завърши с бяло расо с бяла препаска с ресни, кръст на гърдите, меки червени пантофи и бяла шапчица на мястото на плетената шапка. Самото обличане сякаш измори понтифекса, но той настоя желанията му да бъдат изпълнени и Джакомо го сложи в инвалидната количка.
Взеха асансьора до втория етаж, където двама швейцарски гвардейци в синьо, оранжево и червено стояха на традиционните си места пред „Сала дей Джендарми“. Стреснаха се от появата на папата, но докато Джакомо буташе количката покрай тях, понтифексът им помаха и ги благослови.
Минаха през празните тържествени зали към личния кабинет на папата с голямото писалище — любимото му място за работа и преглеждане на документи.
Писалището беше всъщност огромна махагонова маса, дълга няколко метра, разположена пред библиотека, която съдържаше еклектична смесица от официални документи, свещени текстове, биографии, истории и дори няколко детективски романа.
Личните му секретари — единият свещеник от Виетнам, а другият сардинец — чакаха притихнали, с усмивки на младите си лица.
— Никога не съм ви виждал толкова доволни, че ви викат на работа вечерта — весело каза папата.
— Мина доста време, откакто имахме възможност да служим на ваше светейшество — каза отец Диеп на напевния си италиански.
— Сърцата ни преливат от радост — добави отец Бустаманте с трогателна искреност.
Папата седеше в инвалидната количка и оглеждаше купчините документи, затрупали някога подреденото му писалище. Поклати глава.
— Погледнете само. Като занемарена градина. Бурените са превзели лехите с цветя.
— Основната работа продължава — каза Диеп. — Кардинали Аспромонте и Диас подписват заедно текущите документи. Повечето от нещата тук са копия, които да прегледате.
— Нека да използвам малкото сили, които имам тази вечер, за да се погрижа за едно-две важни църковни дела. Вие изберете за кои. После искам да се помоля в параклиса си, преди сестра Емилия и доктор Дзарили да ме върнат в леглото.
Виното беше от брата на Аспромонте, който имаше лозя и редовно изпращаше каси във Ватикана. Аспромонте беше прочут с любовта си към чашката и с това, че подарява бутилки.
— Санджовезето е отлично — каза Диас, като повдигна чашата си към светлината на полилея. — Брат ти заслужава поздравления.
— Е, две хиляди и шеста беше прекрасна година за него, както и за всички винари в Тоскана. Ще ти изпратя една каса, ако искаш.
— Ще е чудесно, благодаря ти — каза Диас. — Да се молим условията да са благоприятни за него и тази година.
— Първо трябва да спрат дъждовете — измърмори Джаконе. — Днес беше почти ясно, но, господи, последните три седмици бяха направо библейски потоп. Май трябва да си строим Ноев ковчег!
— Това пречи ли на работата ти? — попита Аспромонте.
— Идвам от среща на Папската комисия и мога да ти кажа, че археолозите и инженерите са притеснени за целостта на катакомбите на Виа Антика Апия, особено на „Свети Себастиан“ и „Свети Каликст“. Полето над тях е така прогизнало, че вятърът е изкоренил няколко дървета. Страхуват се от потъвания и срутвания.
Диас поклати глава и остави вилицата си.
— Де това да беше единственото, за което да се тревожим.