Выбрать главу

— Тогава какво правиш тук? — попита ме Саша. Дългата й кестенява ко са бе отново

втъкната зад ушите, а очите й — толкова тъмни, че на практика черни — пронизваха моите.

Повд игнах умно вежд и и направих леко превзет жест по по сока на Нейтън.

— Да, пред полагам, че е неизбежно — усмихна се Саша. — Всички завършваме тук по

ед но или д руго време.

— Минимум д ва пъти сед мично — уточних. — Аз работя на д олния етаж, в спортния

магазин.

Тя кимна и попита:

— Не съм ход ила там цяла вечно ст. Как изглежд а?

Всъщно ст изглежд а много д обре. Момчетата са много гот и но сят на шега. Помагаме си

ед ин на д руг с клиентите — правим всичко възможно д а си ги прехвърляме, ако някой е

изо станал с нормата. Например влезе ли момиче, вед нага се лепи на мен. Сериозно ви говоря!

Приличам д о ста на баща си, което очевид но е д обре. Сега ко сата му е прошарена, но някога

беше катраненочерна, като моята. Освен това имам неговите зелени очи и д о ста д руги неща

— например смешните му, суперщръкнали лакти и алергията му към котки.

Та разказах някои от тези неща на Саша — за работата си, д е, а по сле тримата се

прехвърлихме на темата за работата на Нейтън, която включва под рязване на зеленчуци и

пришпорване на сервитьори. Според Нейтън новият им сервитьор — някакъв французин на

име Ксавие, бил много над ут — д ържал се така, сякаш е над кухненския персонал, и

прекарвал много повече време в почивки, отколкото в сервиране. Но начинът, по който

Нейтън се оплакваше от него, го описваше по-скоро като смешен, отколкото като д разнещ. За

разлика от майка ми.

— Ами ти? — обърнах се по сле към Саша. — Ти работиш ли?

Саша се заглед а с над ежд а в лучените ми кръгчета.

— Имаш ли нещо против д а си взема? — Нямах, разбира се. Та тя си взе и по сле отговори

на въпро са ми: — Не точно. От време на време глед ам хлапетата на някои от съсед ите, но

род ителите ми за нищо на света не биха ми разрешили д а се хвана на истинска работа, д окато

уча. Иначе през лятото д авам уроци по плуване.

— Готино! — кимнах въод ушевено. — Отд авна ли го правиш?

— Откакто се помня. Баща ми ме научи. — Поклати глава и възд ъхна. — И сега нямам

търпение сезонът д а започне! Защото глед ането на д еца е ад ска д о сад а! Има ед но семейство

— д ве момиченца и по-голямо братче. Момиченцата са слад ки, обаче момчето… — Захапа

след ващото лучено кръгче. — Свръхактивен е и изобщо не трябва д а хапва захар. Та ед на

вечер слизам аз д олу, след като сложих малките д а спят, и го заварих в мазето с почти празна

кутия шоколад ови бонбони д а си играе, пред ставете си, с триона на баща си! — Двамата с

Нейтън се споглед ахме и се разсмяхме. — Да, смешно, ама не беше на вашите глави, нали! —

сряза ни тя. — Друг път, когато слязох, той беше измъкнал стълбата от гаража и се беше

покатерил на покрива!

— На покрива значи — кимна Нейтън. — Бива си го този д ивак!

— И още как! — възкликна Саша. — Иначе не мисля, че би направил кой знае какво.

Про сто род ителите му го д ържат прекалено строго и той се чуд и какво д а измисли.

— Точно като онези род ители, които не позволяват на д ецата си д а се хванат на почасова

работа — позволих си д а направя сравнение аз. Вед нага след това обаче се запитах д али Саша

няма д а ме разбере погрешно и д а си помисли, че съм искал д а я обид я, което не беше вярно.

— Именно! — обаче каза тя и устните й се разтегнаха в усмивка, което за мен беше

сигнал д а прод ължа.

— И какво става с такива хора — о свен че се катерят по покривите, д е? — ухилих й се в

отговор аз, като се запитах д али не съм грешал за нея. Може би не е била стопроцентово

сериозна през цялото време. Може би не е от онези хора, д ето смятат, че щом сме от ед на

гимназия, непременно трябва д а разговарят с мен. Понякога буквално ми писва от под обни

неща, ако ме разбирате. Не е необход имо д а разговаряте с мен само защото учим в ед но

д аскало, както и д а ме избягвате, ако не е така. Но аз си знам, че в случая по стъпвам като

голям лицемер, защото и аз го правя същото, точно като всички о станали.

— Нямам пред става — отговори Саша и си сложи физиономията с концентрацията. —

Вероятно влизат в списъка на отличниците, получават стипенд ия за д обър университет и

накрая завършват с д окторска титла. Нещо такова.