ниска талия. Върви право към мен и ми се усмихва.
— Охо, д аже блонд инка! — възкликва под сурд инка Грейсън. — Дали е естествена?
Казвам си, че бях само на крачка д а разбера. Аз също й се усмихвам и тръгвам към нея.
Срещаме се в сред ата на магазина, къд ето усещам, че Грейсън прогаря д упка в гърба ми.
— Утре чичо ще ме откара д о нас — казва тя. — Оуен ми каза, че работиш тук, така че…
— Свива рамене, сякаш не е кой знае какво. — И без това трябваше д а взема някои неща, така
че реших д а се отбия и д а ти кажа д овижд ане.
— Рад вам се д а те вид я! — казвам аз. Може и д а не е кой знае какво, но за мен е нещо. С
тези обувки е по-висока от мен най-малко с д есет сантиметра. Чувствам се като д жуд же или
д есетгод ишно хлапе, което се взира към нея, и не мога д а се сд ържа д а не попитам: —
Впрочем колко си висока?
— Хората непрекъснато ми зад ават този въпро с — разсмива се Джилиан.
— А ти какво им отговаряш?
— Сто о семд есет и д ва сантиметра — отговаря и се изпъчва още повече. — Без обувките.
— Добре е. — Сърцето ми се свива, когато го изричам. Не би трябвало д а бъд а толкова
рад о стен, че я вижд ам.
— Ти също си д обре. Доко сва ме леко по рамото и се взира в очите ми. — Очите ти
направо ме убиват! — Казва го така, сякаш ме бъзика. Нормално, нали съм д жуд же. Освен
това все й се оплаквам.
— Ъхъ — промърморвам неуверено. Обръщам се и поглежд ам към Грейсън, като му правя
знак, че ще изляза. Той се е възстановил д о статъчно от шока, за д а ми кимне, че разбира.
По сле извежд ам Джилиан от магазина.
Присяд аме край фонтана и тя пита:
— Е, как си? Вид я ли се с приятелката си?
— Да, вид яхме се. Ще се оправи.
— Рад вам се. — Изражението й ми под сказва, че е напълно искрена. — Беше много
притеснен за нея.
Да, обаче д умата „притеснен“ над али може д а опише цялото ми състояние. Разказвам й
как съм съобщил на майка си и как след д ве сед мици ще ход я в Торонто, за д а прекарам
няколко д ена с баща си.
— Както разбирам, вече започваш д а ид ваш на себе си — отбелязва тя.
— Сигурно — кимвам, д око свам я и питам: — Ами ти? Как е майка ти?
— Аз съм д обре — отговаря Джилиан и опъва крака напред . — Вчера говорихме и ми се
стори наред , но лошото е, че за нея пълно оправяне няма. — Премества поглед към вод ата зад
нас. — Не мога д а съм сигурна д окога ще прод ължи.
— Мисля, че това важи за всичко в този живот — никой не знае д окога ще прод ължи.
— Сигурно — кимва тя и леко се усмихва. — Защо става така, че винаги, когато се
съберем, започваме д а вод им сериозни разговори?
— Сигурно защото и д вамата сме сериозни хора — отговарям и й се усмихвам. — Е, ще
ми д ад еш ли телефона или имейла си?
— Ти сериозно ли?
— Нали казваш, че сме сериозни? — Освен ако не съм й писнал д отолкова, че никога не
би си помислила д а ми нащрака някоя и д руга д ума. — Ако искаш, можеш д а ме д ържиш в
течение какво става при вас в Уинд зор.
Джилиан ми казва телефона и имейла си, но мозъкът ми все още функционира на
половината от обичайните си обороти. Затова се извинявам и отскачам д о магазина, за д а
взема лист и химикал. Връщам се и си ги записвам, а тя откъсва д олната част на листа и си
записва моите.
— Извинявай, че онзи д ен те натоварих с моите проблеми — изричам, д окато пъхам
листчето в д жоба си. — През по след ните д ве сед мици изобщо не бях на себе си.
— Не се притеснявай, и аз бях така. Беше взаимно. — Джилиан се отпуска, кръсто сва
крака и по ставя ръце върху коленете си. — Искам д а кажа зад ълбочаването.
— Е, след като обикновеният секс не свърши работа! — под хвърлям на шега.
— Хей! — Плъзва поглед към мен и прод ължава д а се усмихва. — Истината е, че тогава за
нищо на света нямаше д а спя с теб! — Изправя гръб, поглежд а към витрината на спортния
магазин и казва: — Мисля, че май трябва д а се връщаш на работа.
Изправяме се заед но и аз й казвам, че след ващата сед мица ще й пиша. Звучи клиширано,
но наистина го мисля. Почти не я познавам, но бих желал д а я опозная по-д обре, а точно сега
есемесите и имейлите са най-под ход ящото сред ство за мен. Като увеличим разстоянието
межд у нас, току-виж сме успели д а станем истински приятели. От тази мисъл ми става
толкова хубаво, че замръзвам на място и се чуд я д али ще е д обре д а я прегърна за д овижд ане,
когато тя се привежд а и бързо ме целува по устните.
— Ще се оправиш! — казва.