— Да, може би — съгласих се аз. — Но пък звучи д о сад но, нали?
Не ме разбирайте погрешно — аз имам отличен успех. Няма никакво съмнение, че ще
вляза в университет. Но смятам, че в живота има много повече от учението. Възнамерявам
някой д ен д а отид а д а вид я пирамид ите, д а се включа в сафари, д а се отрежа в Амстерд ам и
д а поход я с някоя французойка със секси име, като например Ане или Соланж — някое готино
парче, което се разхожд а с китара на гърба.
— Имаш ли по-д обра ид ея? — обад и се Саша и притисна ко сата зад ушите си, въпреки че
този път не беше пад нала. — Не, забрави! — д обави. — Не искам д а знам!
— Хей, не съм се обид ил! — изрекох весело.
— Така е — контрира тя, все така усмихната. И беше права. В този момент можеше д а
каже всичко, без изобщо д а ме обид и. При ед но-ед инствено условие — д а прод ължи д а ми се
усмихва.
Нейтън уд ари по масата и се изхили.
— Ник, така като глед ам, пак са те споход или мръсни мисли!
Саша изтри пръсти в салфетката си и отбеляза с безразличие:
— Всеки си има някакви мръсни мисли.
Говори ми, още! Не, сега май беше мой ред . Привед ох се през масата и заявих:
— Отд авна искам д а ти кажа, че много харесах есето ти!
Го спожица Рейнс, нашата невероятна учителка по английски, непрекъснато повтаряше, че
трябва д а се научим д а мислим сами, а не само д а копираме Шекспир. Което д овед е д о
ред ица творчески проекти. Есето, което имах пред вид , би трябвало д а е за д ома. Никакви
д руги указания. Про сто разказ за д ома. По сле го спожица Рейнс изчете някои от тях пред
целия клас, след като ги провери, и това на Саша се оказа най-д оброто в цялата купчина.
— Благод аря! — отвърна Саша, безсъмнено изненад ана. — На мен твоето ми хареса
повече. Беше толкова… не знам… толкова естествено!
В обичайния случай английският не е от най-силните ми пред мети. Не че не говоря езика
— това е очевид но. Но някак си не ме бива д а измислям разни истории и въобще не ми пука за
разните там метафори, епитети и д ругите ид иотщини. Виж математиката и изобразителното
изкуство са д руго нещо. Но пък конкретно онова есе д ействително стана д обре. Главният
герой в него — Тери, беше напуснал университета и се прибираше с влака вкъщи, с усещането
за тотално облекчение — макар д а знае, че ще вбеси род ителите си, — защото най-сетне беше
взел своето решение. Помислих си, че нещо под обно няма начин д а не д опад не на го спожица
Рейнс. Иначе не смятах, че съм се пред ставил кой знае колко блестящо, но ето че ме
опровергаха.
Искам д а кажа, че все пак разказът на Саша беше по-д обър от моя. Далеч по-
съд ържателен. Като онези неща, които четеш за изпити и по сле ти зад ават въпро си за
мотивацията на героите. В най-общи линии в него се разказваше за това как ед но семейство
имигрира в Торонто и как в началото му е много труд но, д окато се установи. Никой от тях не
говорел английски и нямали никаква пред става как д а стигнат д о метрото и под обни неща.
— Моят разказ е плод на усилията на въображението ми — отбеляза Саша. — Твоят
звучеше така, сякаш това нещо наистина се е случило.
Това момиче ме накара д а извад я разказа си и още вед нъж д а го прочета. Освен това ме
накара д а си помечтая д а бяхме някъд е д ругад е, някъд е, къд ето д а мога д а проверя токовете
межд у нас. Май това означава, че тя ще се окаже права за мръсните мисли.
Но през онзи първи д ен не стигнахме по-д алече. Саша обяви, че ще се обад и на баща си
д а д ойд е д а я вземе, а ние с Нейтън о станахме д а спорим къд е д а отид ем след това. В мола
има само три места, които не ме отегчават: спортните магазини, магазините за електроника и
мястото, къд ето сед яхме тогава. Нейтън, от д руга страна, можеше д а прекара часове наред в
книжарницата или д а пробва часовници и д а ми показва китката си за од обрение.
Не си мислете, че д ържа д а го изкарам някакъв зад ръстен тип или нещо под обно. Не беше
вманиачен нито по д рехи, нито по нищо — про сто бе от онези ряд ко срещани хора, които се
наслажд аваха на онова, което правят точно в този момент, та д ори то д а означава
поглъщането на гад на храна в Кортланд Плейс, къд ето хората обикновено не си обръщаха
никакво внимание. Двамата с Нейтън се познавахме от ед инайсетгод ишни, а през по след ните
три год ини играем в ед ин и същ отбор по хокей. Аз, той и Кийлър — все заед но. Когато
играеш с някого д о статъчно д ълго, знаеш точно какъв ще бъд е след ващият му ход на лед а.