Тогава д ад ох всичко от себе си, за д а стимулирам това нейно желание, обаче тя
замърмори, че наоколо имало хора. Какви хора, бе, когато ед инственият спален чувал, който
вижд ах наблизо, бе този на Кийлър, а и точно тогава той бе зает с Вики!
— Те сигурно също го правят — казах.
— Абсурд ! — отсече тя. — Щяха д а ми кажат!
— Елд жения и Гавин! — прошепнах. И д вамата ги чувахме, при това не за първи път!
— Няма гаранция, че правят точно това — отсече тя и тогава разбрах, че губя по точки.
Обаче човек не трябва д а се пред ава така лесно, нали?! Не и когато имаш д о себе си ед но
съвсем голо русоко со момиче, а кожата му те изгаря!
— Окей. Какво ще кажеш тогава за нещо по-различно? — изрекох нежно.
Дани затаи д ъх в спалния чувал д о мен. Отлично знаеше какво имам пред вид и за момент
си въобразих, че тя д ействително обмисля пред ложението ми. Обаче накрая тя ме ощипа
жестоко по ръката и прошепна:
— Ти никога ли не се пред аваш?!
Е, поне не звучеше вбесено, което си е все пак нещо, нали така?!
— Ти ме харесваш — изрекох. — Сигурен съм! Иначе нямаше д а бъд еш тук!
— Така е, но отговорът ми прод ължава д а бъд е НЕ!
Да, ама аз си знам, че времето променя отговорите. Да вземем например род ителите ми.
Първо казват да, по сле не знам, а накрая — за нищо на света. Нищо никога не е окончателно.
Хората правят неистови опити д а заковат нещата — д ават обети и под писват д оговори, —
обаче в края всичко под лежи на промяна или мод ификация. Точно затова, замисляйки се за
Дани, все още не бях изгубил над ежд а. Обажд аше се у д ома всяка сед мица, винаги звучеше
искрено щастлива д а поговори с мен и се д ържеше различно, когато бях наблизо — някак си
суперактивна и свръхзаинтересована от всичко, свързано с мен. Понякога си мислех, че мога
д а стигна по-д алече с Дани по класическия начин — ако за разнообразие вед нъж поканя в
спалния си чувал д руго момиче. Обаче не бях сигурен, че е в стила ми, о собено като се има
пред вид колко много време ми бе по светила.
Точно тези и д руги под обни мисли изпълваха онази по след на учебна сед мица за мен с
безпокойство. Но имаше и д руги причини. Приятелката на татко бе започнала д а се превръща
в нежелано присъствие в моя живот — когато бяха заед но в колата, тя вд игаше телефона му,
пишеше своето име на картичката за рожд ения ми д ен и на всичко отгоре непрекъснато ме
канеше д а съм им ход ел на го сти по-често. На Холанд й беше лесно с тактиката на пълно
игнориране. На нея не й се налагаше д а търпи всичките тези глупо сти. А аз си мислех, че в
живота ми има д о статъчно хора, с които съм д лъжен д а бъд а любезен, та д а д обавям към
списъка и Брид жит.
Но като изключим този проблем, о сновно си мислех за пред стоящата лятна ваканция и
наближаващия купон. И като че ли моето собствено безпокойство не беше д о статъчно, та
Кийлър реши д а д обави масло в огъня. Ед ин д ен, д окато се мотаехме в корид ора на
д аскалото, ме прид ърпа и прошепна:
— Имам д а ти казвам нещо, ама по-късно! — Ухили се съзаклятнически и д обави: — Ще
ти хареса!
— Кажи ми сега! — изрекох нетърпеливо.
— Не става — повд игна вежд и той и кимна към банд ата. — Това си е само за твоите уши!
И точно в този момент реши д а се появи нашата неотразима Вики — вряза се насред
банд ата с типичната си котешка поход ка. Трябва д а й се признае — наистина знае как д а ни
замае главите. Всички д о ед ин си пад ахме по нея.
Кийлър — най-д ръзкият от нас, пристъпи към нея и я шляпна лекичко по зад ничето.
— Добре изглежд аш, скъпа! Да имаш д вайсетина минутки за мен?
Всички избухнахме в д ружен смях.
— Двайсет минутки, а? — обад и се Гавин, ухилен д о уши. — И откога така, Кийлър? Да
не си решил д а чупиш собствения си рекорд ?
Кийлър се разхили д войно по-гръмко от всички, а Вики, межд увременно забелязала ед на
от приятелките си в д ругия край на корид ора, ни се усмихна и изчезна в тълпата. С все същата
съблазнителна котешка поход ка.
И точно тогава се появи Саша — сякаш от нищото. В обичайния случай не бих й обърнал
внимание, но след като пред и няколко д ена в мола прекарахме толкова време заед но, реших,
че съм д лъжен д а бъд а любезен.
— Зд расти, Саша! — провикнах се весело, очаквайки същия отговор или най-малкото —
трад иционното кимване.
Тя се завъртя на пети, изглед а ме на кръв, а по сле се обърна и прод ължи, сякаш изобщо не