Вярно е, че приятелството ни си е имало и своите приливи и отливи — като всички
о станали. На Нейтън не му беше никак лесно, след като се отказа от хокея. Баща му е от онези
типове, които, макар че изглежд ат като бъчви, смятат за свестни ед инствено онези, които се
занимават с някакъв спорт. Та можете д а си пред ставите как прие новината за напускането на
Нейтън. Въпреки че понякога си мисля д али той не го направи точно зарад и това — за д а го
вбеси. Понякога човек прави такива неща, макар д а си знае, че и него ще го заболи. Но ако е
наясно, че д ругият ще го заболи повече, сигурно си казва, че си струва.
Но повечето от тези неща в момента нямаха никакво значение. Значение имаше
ед инствено фактът, че аз не съм „род ен хищник“. Не мога д а отрека, че се бях над ървил, но
чак пък хищник… Ако бях такъв, д о сега отд авна д а го бях направил с Дани, при това без
въобще д а се замислям! А аз се замислях. За не ед но и д ве неща.
— Такова ли ти е мнението за мен? — повиших глас. — С ед на д ума, че съм зад ник?
— Не ми се прави на обиден, Ник! — извика Нейтън. — Никога не съм казвал, че си зад ник!
Очевид но про сто още не си готов за сериозна връзка.
— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. — Съд еше ме човек, от когото най-малко бях
очаквал присъд и.
— Нали знаеш, че Кийлър би приел тези мои д уми като комплимент?
— На мен пък не ми прозвуча така! — срязах аз приятеля си. — Вероятно вече започваш
д а се объркваш с кого говориш. Може би д ълбоко в себе си ти се иска д а звъннеш на Кийлър и
д а си наваксате изгубеното! Мина д о ста време, нали?
— Така си е — възд ъхна Нейтън в телефонната слушалка. — Е, може пък и д а ревнувам.
— Какви ми ги приказваш, за бога?!
— Ами… — Нейтън замълча и д о ухото ми д о стигна смехът, който се лееше от неговия
телевизор. — Ти имаш избор — можеш д а бъд еш и с Дани, и с всички онези момичета, които
непрекъснато срещаш. С д руги д уми, не ти е труд но д а си намериш някоя, ако поискаш.
Ед инственото, което трябва д а сториш, е д а излезеш от вас и — бинго! Вече чака поред ната,
готова д а ти стане гад же!
— Аз нямам гад же — вметнах ни в клин, ни в ръкав.
— Все тая. Ама можеш д а си намериш, ако поискаш. Ник, ти на практика би могъл д а
имаш всяка, която си пожелаеш!
— И ти можеш д а срещнеш някой — изрекох неопред елено и стомахът ми се преобърна в
пред вкусване на отговора му. — Теб всички те харесват.
— Не и онези, които харесвам аз — отговори той. — И не мога д ори д а им кажа как се
чувствам! — От телевизора му избухна нова порция смях, уд обно запълващ сконфузената
тишина межд у д вама ни. Пред положих, че се опитва д а реши д али д а ми каже, макар пък
лично аз д а нямах никаква пред става как д а реагирам.
— Окей — възд ъхна тежко, сякаш бяхме взели някакво решение по време на мълчанието
си. — Окей!
Хайде, изплюй камъчето най-сетне!
— Онзи французин, за когото ти разказвах. От работата. Ксавие — прод ължи накрая. —
Вчера го чух как говори с ед на от сервитьорките, и знаеш ли какво каза?
— Какво? — Гърлото ми пресъхна.
— Каза: „Онзи млад пед ал от кухнята непрекъснато ме след ва с умилителен поглед !“
Обаче това не е вярно, Ник! Аз не го след вам! Истината е, че го мразя и в червата! Толкова се
над ува! И защо? Защото е красив! Сигурно така се е д о сетил — сигурно ме е забелязал, че го
глед ам, защото това пък е вярно. — Това по след ното Нейтън го прошепна. — Разбери, този
човек го мразя! Мразя го от д ън д уша! Но не мога д а спра д а го глед ам!
Ясно. Ето, че най-сетне си призна. За първи път.
— Няма нищо, Нейт — заговорих с необичайна решително ст аз. — На всеки му се е
случвало д а попад не в странни ситуации, нали така? — Например като мен и Саша в корид ора
на д аскало.
— Да д е, ама тази е повече от странна, Ник! — Прозвуча сериозно уплашен. На негово
място и аз бих бил уплашен. Не е малка работа д а си признаеш под обно нещо.
— Ще бъд е точно толкова странна, колкото ти позволиш, Нейт! — Не бях свикнал д а
вод я под обен разговор с приятеля си, но знаех, че точно сега не мога д а го пред ам. — Той не
знае нищо със сигурно ст, нали така? Ти не си му казвал нищо, нали?
— Не съм. Обаче той е прав. Наистина ми харесва. Много!
— Това няма значение! — прод ължих д а нарежд ам мъд ро. — Важното е, че не го знае със
сигурно ст!
— Не става въпро с само за него. А за всички! Аз… Дали някога ще мога д а харесам