препиша д омашното й поне вед нъж сед мично. В началото това никак не ми харесваше — не
само защото никога не съм обичал д а преписвам д омашни, но най-вече — защото бяхме
гад жета, а аз не исках д а я използвам по този начин. След време обаче това се превърна ед ва
ли не в необход имо ст — почти като лъжите. Аз пък на свой ред д авах д омашното си по
математика на Кийлър, което някак си ми помагаше д а по стигна вътрешен баланс с
несправед ливо стта.
Този септември Холанд беше приета в гимназията, така че от време на време се отбивах
д а проверя как е. Мотаеше се най-вече с някаква групичка генийчета в изкуството — хлапета,
които сигурно бяха погълнали цялата трилогия на „Властелинът на пръстените“ още в
д етската град ина и сега пишеха изпълнени с болка и нега поезия по блоговете си. Сестра ми
обаче упорито отказваше д а ми д ад е интернет ад реса на своя блог. Твърд еше, че най-важното
при тях била анонимно стта, която й позволявала д а пише, каквото си поиска.
— Какво толкова криеш? — попитах я вед нъж на шега аз.
Тя ми се изплези и заяви наперено:
— Никога няма д а ти кажа!
Реших, че няма защо д а се тревожа. Сестра ми беше д обро хлапе. Би могла д а бъд е д ори
от семейството на Саша, ако не беше бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са, за
която мама й беше д ала разрешение в края на август.
Ед на вечер, след ед на приятна смяна минус Грейсън в спортния магазин, попитах Холанд
какво мисли за гимназията.
— Същата работа с тук-там някое ново лице — сви рамене тя. — Ханант е много д обър.
Пред авал ли ви е по история?
— Не. — Същото твърд еше и училищната клюка, която — невероятно, но факт — не се
бе повлияла този път от външния му вид . Иначе Ханант имаше не сключени вежд и, а по-скоро
ед на д ебела вежд а, мацната през цялото му чело, и ко смати, под обни на мечешки лапи ръце.
— Рейнс също е д обра — реших д а не о стана назад аз. — Невинаги върви по метод ическите
указания. Имаш чувството, че всичко, което прави, го измисля сама, често на място.
— Да, и аз чух така — кимна Холанд . — Диего твърд и, че тя била най-д обрата учителка,
който имал миналата год ина, а пред и няколко год ини д ори била публикувала цяла
стихо сбирка!
— Познаваш ли Диего?
Ед инственият Диего в гимназия „Кортланд “ беше в д ванайсети клас. Имаше силен
италиански акцент и беше звезд ата на училищния футболен отбор. С него имахме д вама общи
приятели, така че от време на време се засичахме по купоните.
— Е, училището е малко — отново сви рамене сестра ми. — Знаеш как е — всеки познава
всички.
Да, що се отнася д о Диего, в това нямаше спор. Него всички го познаваха. Той беше ед но
от онези момчета, по които всички момичета си изплакваха очите. По след ната клюка, която
чух за него, беше за сериозна връзка с някакво момиче в Квебек, което като че ли го правеше
още по-неустоим за всички негови съученички.
— Може би си права — отбелязах.
— Както и д а е. Важното е, че гимназията само зад ържа развитието ни. Няма нищо общо
с онова, което се случва наистина.
— Да се над яваме, че този път не си права — изрекох мрачно.
Холанд наклони глава и ме изглед а изпитателно.
— Това са най-хубавите год ини от твоя живот! — изрече с д аскалски тон, а по сле се
разкиска. Точно в този момент телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката, повтори великата
фраза и след това я сложи д о ухото си. — За теб е! — извика и ми под ад е слушалката.
— Никълъс, това сестра ти ли беше? — изгърмя в ухото ми гласът на баща ми.
— Аха. Същинска маниачка е — потвърд их.
Татко се засмя суховато. Когато се стигнеше д о Холанд , той никога не знаеше какво д а
каже. Особено след като тя бе избрала д а игнорира съществуванието му.
— Как върви хокеят? — побърза д а смени темата той. — Държите ли се?
— Съмняваш ли се?!
— Браво, браво! — изрече той с непод правена горд о ст в гласа. — Мисля някой д ен д а се
отбия и д а ви вид я на лед а. Това като че ли е ед инственият начин д а се вмъкна в натоварения
ти график.
— Ти сериозно ли? — усъмних се д ълбоко аз. — Кога?
Татко ми беше над ул главата д а съм му отид ел на го сти през лятото в Торонто. Но
сед енето в апартамента му, глед ането на спортните канали и нетърпението д а разбера какво
става с приятелите в Кортланд ми беше д отегнало бързо. Прекарах там трийсет и шест часа в
сред ата на август, три и половина от които бяха изгубени в слушане как Брид жит превъзнася
прод укцията на „Жизел“, която била глед ала д ва д ена по-рано. Забелязах, че д ори на татко му