писна.
— Ами, първо ми кажи какъв ви е графикът на мачовете — пред ложи татко. Запознах го с
под робно стите и той заяви, че ще д ойд е на след ващия ни д омакински мач. По сле д опълни: —
Ще се рад вам д а се запозная и с приятелката ти. Защо не я поканиш и нея?
Тази ид ея като че ли не ме изпълни с о собен ентусиазъм. И без това все още не можех д а
свикна, че Саша се познава д обре с мама и сестра ми. Не ме разбирайте накриво — трите
много се харесаха. Проблемът беше в мен. Никога д о този момент не бях смесвал род нини с
приятели, но знаех, че със Саша е различно. Тя ме караше някак си д а стана отново открит. В
известен смисъл като че ли точно за това си мечтаех, но не исках д а се чувствам открит с
абсолютно всички. Човек трябва д а запазва по нещичко и за себе си, нали така?!
Саша много се зарад ва, когато я поканих д а се запознае с баща ми — въпреки че й
обясних какъв точно е той.
— Сигурно ще започне д а ти зад ава въпро си — позволих си д а я пред упред я. — Не се
чувствай зад ължена д а отговаряш на всичките. Това про сто е неговият начин д а те опознае.
— И защо трябва д а ме опознава? — изненад а се тя.
— Нямам пред става. Сигурно, за д а се опита д а проумее защо сме заед но. Не знам.
Всъщно ст баща ми непрекъснато се опитваше д а проумява разни неща. Спомням си как
вед нъж, когато бях на ед инайсет, д вамата с мама се скараха. Бяхме на път към Ниагарския
вод опад и от рад иото в колата се но сеше безтелесната синтезирана музика на о семд есетте.
Тогава изобщо не ги слушах какво си говорят, но внезапно гласът на мама се извиси и нямаше
как д а не чуя: „Важен е ед инствено твоят анализ на обстоятелствата, нали така?! Чуд я се как
изобщо успяваш д а не се изгубиш в собствените си про стотии!“
Татко шумно про стена и под бели очи, като че ли искаше д а каже: „Не е моя вината, че
майка ти е емоционално нестабилна, Ник! Добре, че има ед ин глас на разума в това семейство
и това съм аз!“
— Не се притеснявай! — ухили се Саша. — Ще отговарям уклончиво. Ще го побъркам!
Аз също се засмях, но бях сигурен, че Саша изобщо няма д а се д ържи така, когато се
срещне с баща ми — щеше д а отговори точно и д о стоверно на всеки негов въпро с.
Всъщно ст въпро сите започнаха още от колата, когато татко реши д а пренасочи целия си
чар към зад ната сед алка.
— Обичаш ли хокея, Саша?
— Не о собено — призна тя. — Но пък обичам д а глед ам Ник на лед а. Страхотен е!
— И така трябва д а бъд е! Кара кънки, откакто е проход ил! — отбеляза горд о татко, като
ме изглед а од обрително. — Долу-горе от същия период и плува.
Само споменах за интереса на Саша към лод ките и навигацията и това отприщи цяла
тирад а от страна на баща ми. Докато стигна д о съблекалнята, под кожата ми вече пълзяха
иглички от напрежение. Отчасти — порад и пред стоящия мач, което винаги ме напрягаше,
д ори когато срещата беше с някой ид иотски отбор, като например „Храбреците на Гаритаун“.
Но най-вече — защото знаех, че съм о ставил татко и Саша сами, а Саша изгаря от желание д а
му се хареса. Потенциалният свобод ен поток на информацията ме караше д а се чувствам
д о ста по-притеснен, отколкото би трябвало. Хвърлих спортния си сак на под а и се опитах д а
изчистя главата си от всичко д руго, за д а се концентрирам върху мача.
Кийлър вече се занимаваше с опаковането на стика си — първата стъпка от неговия
пред стартови ритуал. Повд игна очи и попита:
— Как е старецът?
— Същият както винаги — отговорих.
Откакто татко ни напусна, род ителите на Кийлър винаги вземаха и мен, когато трябваше
д а ни карат или прибират от мач. Мама не проявяваше никакъв интерес към спорта.
— Браво! — кимна Кийлър. — Да знаеш, че си късметлия, зад ето не ти се мота ред овно в
краката. Моят например тази сутрин реши д а ми изнесе конското на света!
— И защо?
— За тревата в бюрото ми — възд ъхна приятелят ми. — Пред ставяш ли си само?
Преровили са бюрото ми! Толкова с д оверието! — През това време аз отворих сака си и
прод ължих д а слушам. — Заявиха, че напо след ък съм се д ържал непо след ователно. —
Изкиска се. — Е, изглежд ам ли ти непо след ователен?
— Откъд е въобще им е хрумнало?! — На този свят имаше не повече от трима-четирима
д уши, които не ми се струваха непо след ователни.
— От онзи път, когато с Карин бяхме в д невната — напомни ми той. — А по сле Бекър се