обад ила у д ома зарад и онзи час по геогъзия, който бях пропуснал! Мамка му!
Географията беше ед инственият час, който човек можеше д а пропусне без обичайните
по след ствия. А го спожа Бекър беше истинско ход ещо природ но бед ствие, с кошмарен акцент,
който превръщаше д умите в неразбираеми звуци.
— Гад на работа, човече! Може би трябва д а им кажеш, че с Карин вече сте скъсали.
Може д а помогне.
— О, казах им! — извика той. — Не че нещо се промени! Не мисля, че д ори са ми
повярвали!
Това също беше истина. Странна работа защо хората, които те познават най-д ълго, не са в
състояние д а разпознаят истината, когато я чуят от устата ти. Може би това означаваше, че в
крайна сметка няма защо д а се притеснявам за татко и Саша.
В мига, в който стъпих върху лед а, главата ми се изпразни. Дробовете ми се изпълниха със
студ ения възд ух и аз забравих за всичко о станало. Усещах само себе си и онова познато
чувство под кожата ми, което ми под сказваше, че скоро ще се случи нещо много хубаво.
Понякога играта върви по-д обре, когато се чувстваш д обре. И наистина — още в
д ванайсетата минута на първото полувреме получих асистенция и запратих шайбата към
Кийлър в горния квад рант на лед а. Той се прицели и отбеляза първия гол в нещо, което
завърши като хеттрик. „Храбреците“ вед нага го погнаха — не че това го спря. Той прод ължи
д а се насочва към мрежата, както и аз. И тъкмо се озовах на голлинията, когато излових
вратаря на противника отд ад ен на храбра д рямка и запратих шайбата над рамото му.
Когато се върнахме в съблекалнята, Гавин, Кийлър и о станалата част от отбора
започнахме шумно д а се позд равяваме. Потупвахме се по гърбовете, позд равявахме се за
побед ата с четири на ед ин и говорехме как „Храбреците“ изобщо не могат д а се ориентират в
коя част на лед а се намират.
— Ник, това навън баща ти ли беше? — под викна по ед но време Гавин.
— Сигурно. Днес се запознава със Саша — потвърд и Кийлър.
Във възд уха полетя ед на под плънка за рамене и Гавин съчувствено изръмжа. Аз върнах
под плънката към по соката, от която беше д ошла, и започнах д а развързвам кънките си, за д а
се отд ам по-скоро на вечерта. Добре, че поне Брид жит не се бе решила на това пътешествие.
Не мисля, че бих преживял още ед на лекция по балетно изкуство — е, поне не толкова
учтиво.
Иначе бях самата учтиво ст, д окато слушах как татко и Саша си говорят за наука,
политика и изтъняването на озоновия слой. Гмурвах се и бързо излизах от разговора им,
д окато тайничко наблюд авах мача на „Кленовите листа“ от Торонто на монитора в
ресторанта.
— Смяташ ли някога д а спреш д а играеш? — запита внезапно татко, фокусиран върху
мен. — Очевид но хокеят заема голяма част от времето ти, а за университета ще ти трябват
по-високи оценки!
— Да, знам. — Очевид но бе настъпила онази част от вечерта, когато той трябваше д а
покаже зад ължителната си бащинска загрижено ст за моето д обруване. Схванах намека,
татко! Сега може ли да продължим по-нататък? — По-скоро бих напуснал работата си,
отколкото хокея! — заявих.
— Тогава защо не го направиш? — прод ължи той.
Фокусирах поглед а си някъд е в неговата по сока и отговорих:
— Защото парите ми трябват.
Заплатата на мама и изд ръжката на баща ми покриваха о сновните разход и, но откога
човек живее само с о сновни разход и?!
Татко повд игна вежд и, а след това уд обно измести поглед към Саша.
— Ти също ли ход иш на работа?
— Аз глед ам д еца — изгука тя. — Но заплащането е отвратително.
— Да не говорим за болните хлапета и електрическите резачки! — вметнах услужливо.
— Именно! — кимна тя и ме поглед на съзаклятнически.
Попитах я как се чувства напо след ък млад ият Илия и за няколко секунд и имах
усещането, че в сепарето сме си само д вамата — разговорът се лееше толкова безметежно. И
когато гласът на татко отново се появи, почувствах, че уед инението ми липсва.
Най-общо казано, вечерта не мина никак зле. Нещата никога не се провалят точно тогава,
когато очакваш. Правят го тогава, когато си напълно отпуснат, когато не мислиш за никакви
потенциални опасно сти. Затова съм на мнение, че когато някой те вид и д а се разхожд аш
безгрижно, би трябвало д а те уд ари с мокър парцал по главата и д а ти напомни д а стоиш