* * *
Саша д ържеше на леглото си ед но мече на име Тоби — д о ста разръфано, с шарени
шевове по корема. Вид ях го за първи път, когато тя ме развед е официално из къщата си през
юли.
— Откога го имаш? — попитах я. — С него ли спиш нощем? — И знаех отговора, още
пред и тя д а си отвори устата. — Толкова е слад ко! — измърках и я поех в прегръд ките си на
прага. — И ти си толкова слад ка!
Това момиче беше склад ирало в стаята си цялата си история — наград и от състезания по
плаване, албуми с над писи от кръстници и стари лели, д ори и бебешкия й албум.
— Не трябва ли д а стои при майка ти? — попитах, д окато го разглежд ах.
— В д невната имаме ужасно много семейни албуми — отговори Саша, д окато навиваше
кичур ко са на пръста си. — Този специално си е мой, за, когато напусна бащиния си д ом.
Странно е д а глед аш… — Замълча и се заглед а в нейна снимка като ед ва проход ило бебе, което се опитва д а върви по тъмнобежовия килим. — Това д ете изобщо не прилича на мен!
— И аз си мисля същото, когато глед ам моите бебешки снимки.
Особено ед на. На нея съм на три и съм облечен в ед ни тъмнокафяви рипсени панталони,
по които на времето бях буквално луд . Зима е и аз съзерцавам снега като хипнотизиран. Ще ми
се д а можех д а си спомня какво съм си мислел, когато са ми правили тази снимка. Обаче не
мога. Както каза и Саша, там д ори не съм аз.
— Трябва д а ми ги покажеш! — изписка Саша. — Всичките д о ед на!
— Няма начин! — пошегувах се аз, но всъщно ст много ми се прииска д а й ги покажа.
Особено тази на снега.
Двамата със Саша не о станахме нито за миг сами в нейната къща. Или брат й Питър
под скачаше пред нас и телевизора, разказвайки ни случилото се в училище, или сед яхме на
масата в кухнята, притиснати межд у род ителите й. Масата беше кръгла и твърд е малка за
петима и аз въобще не се чувствах на мястото си, когато сед ях там. Чувствах се като
натрапено д ете и това чувство ме караше почти непрекъснато д а мълча.
Ед на вечер към началото на октомври петимата пак си сед яхме на тази маса, натъпкани
ед ин д о д руг. Вечеряхме пиле с ориз, а род ителите на Саша обсъжд аха пред стоящата
пристройка към къщата. Питър метод ично загребваше ориза зрънце по зрънце и гълташе
съсред оточено — процес, който, както вървеше, сигурно щеше д а отнеме поне сто год ини.
Мобилният в д жоба ми завибрира, но ако го вд игнех по сред ата на вечерята, сигурно щеше д а
се отчете като кръвна обид а. Затова не му обърнах внимание. Две минути по-късно звънна
д омашният телефон, а го спожа Ясински грабна механично слушалката от стената, като
прод ължи д а си говори.
Позд рави изискано, а миг след това ми под несе слушалката.
— Всъщно ст търсят теб, Ник. Някой си Нейтън.
Скочих като ужилен и грабнах телефона, усещайки четири чифта очи, залепени за гърба
ми.
— Зд расти, Нейт! — позд равих тихо в слушалката. — Точно сега вечеряме, та…
— Да, знам — рече Нейтън. — Много се извинявам, но наистина ми се налага д а говоря с
теб. Още сега! Холанд ми каза, че си у Саша, та аз… — Замълча. — Това не може д а чака, Ник!
Казах на баща ми и… и… Про сто трябва д а те вид я, разбра ли?
— Разбрах. — Кръвта ми нахлу в главата, но не исках д а показвам пред о станалите
никакви признаци на тревога. Всички вече отново глед аха в чиниите си, но знаех, че ме
слушат внимателно. — Къд е си?
— В мола — изписка приятелят ми. — Не можах д а се сетя къд е д ругад е д а отид а.
— Окей. Дай ми пет минути. Ще се вид им на етажа на ресторантите.
— Окей — възд ъхна безсилно Нейтън.
— Ей, всичко ще се оправи, Нейт! Само че изчакай, става ли?
— Чакам! — отсече той и затвори.
Цялото семейство на Саша се обърна към мен.
— Наред ли е всичко? — попита го спожа Ясински. Изглежд аше искрено разтревожена,
което ме накара д а я харесам още повече.
— Това е приятелят ми. Трябва д а тръгвам.
— Искаш ли д а те закарам? — Го спод ин Ясински вече буташе стола си назад , за д а се
изправи.
— Няма нужд а — преглътнах аз. — Още не сте си свършили вечерята.
Вече си пред ставях сцената в колата — бащата на Саша ме глед а в очакване д а му обясня
какво е станало. Не че имах право д а го виня — на негово място и аз щях д а искам д а знам.
Саша ме изпрати д о вратата, стисна ми ръката и каза:
— Обад и ми се, когато се прибереш.
Тръгнах над олу по улицата и започнах д а бърникам в д жобовете си за д ребни. Зад ъгъла