защото я чувам д а пита: — Смяташ д а се връщаш, нали?
— Разбира се, че ще се върна! Да не мислиш, че ще о стана д а живея с татко и Брид жит?!
— Тогава защо са ти толкова много д рехи? — глед а ме под озрително сестра ми.
— За нищо! — отсичам, сякаш ид еята й е абсурд на.
И тя си е точно такава — абсурд на. За нищо на света не бих изо ставил мама и сестра ми.
Вината ще ме съсипе. Пък и татко над али ме иска д а живея при него и Брид жит. Нали сега го
играят млад оженци, та току-виж съм им развалил романтичната атмо сфера! Ако искате
сблъсък с реално стта, вземете си вкъщи шестнайсетгод ишен тийнейд жър с бременна
приятелка. Пък и как изобщо д а им кажа?!
— Про сто си мисля за разни неща. Това е — д обавям. Не й казвам какви са тези разни
неща, пък и тя не ме пита.
— Окей — кимва. Като че ли усещам в гласа й облекчение. — Значи няма д а яд еш, така
ли?
— Не съм глад ен.
Иска ми се д а д обавя, че изобщо не бих тръгнал, без д а им кажа, или може би изобщо не
желая д а им казвам, но не го правя. Днес като че ли не мога д а кажа нищо като хората.
Скачам на крака и разкършвам тяло, д окато Холанд затваря вратата зад гърба си. Права е
за д рехите. Значи в крайна сметка няма д а си купувам по-голям сак. Грабвам купчина ризи, захвърлям ги в отворения гард ероб и се стоварвам на леглото. Къд е ли е сега Саша? Дали ще
каже на род ителите си? Не, не съм готов за това! Не съм готов д ори д а познавам себе си!
Включвам стереото, над увам го и лягам по корем. Слушам Бийни Сийгъл. Същото нещо
се случи с ед ин от така наречените ми приятели миналата год ина. Е, не точно приятел, защото
се оказа тотален зад ник. Уговорил приятелката си д а направи аборт. Казал й, че така е по-
д обре, защото никой никога няма д а разбере, а те ще могат д а прод ължат д а си ход ят, сякаш
нищо не се е случило. Нямам пред става какво точно е искала самата тя, но все пак направила
аборт. И те не прод ължили д а ход ят. Скъсал с нея само д ва месеца след аборта, а по сле разд ул
на всички за случилото се.
Лежа си и си мисля за миналото лято и за месеците, пред и д а се превърна в отвличащ
фактор, и Саша д а си д ад е сметка, че трябва д а се замисли за бъд ещето си.
— Не искам д а се увличаме — бе заявила навремето тя. — Знаеш ли какво означава това?
Разбира се, Саша. Само д ето не мога д а контролирам чувствата си. И още не мога д а
разбера как тя успя д а го направи, как успя д а д ръпне щепсела толкова бързо, че главата ми д а
се замае. Ако не го беше направила, миналия месец щяхме д а се справим с проблема заед но.
Щях д а й помогна, ако ми беше д ала шанс. Но нищо от това вече няма значение. Стореното —
сторено.
С по след ни сили се измъквам от леглото и оправям ко сата си пред оглед алото. Не искам
никакви странни въпро си, никакви чуд ати поглед и. Налага се д а бъд а свръхнормален —
скучният син. „Всичко е наред “ — ще кажа и ще им спестя лошите новини за телефонен
разговор. Не че мама ще бъд е по-лесна. Питам се обаче коя от стратегиите си ще избере —
д али ще се престори, че нищо не се е случило, или ще се вторачи през мен, сякаш извед нъж
съм станал невид им?
Важното е, че ръцете ми вече не треперят. Присяд ам на крайчеца на леглото, преметнал
сака през рамо, и зачаквам. Музиката ми помага мъничко, но не д о статъчно. И най-сетне
настава време д а сляза д олу. Ако се застоя твърд е д ълго, мама ще се д овлече д отук, ще увие
ръце около врата ми, сякаш се д ави, и ще ми пожелае Весела Колед а. Наясно съм, че тя не иска
д а ход я при баща ми. Ще й се д а бъд а като Холанд — солид но на нейна страна. Обаче аз не
мога.
— Но той съсипа живота на мама! — изтъкна вед нъж сестра ми, когато род ителите ни се
разд елиха пред и д ве год ини. — Как изобщо можеш д а го поглед неш?!
Каквото и д а е направил баща ми обаче, това няма нищо общо с мен. Нямам желание д а
бъд а ничия съвест!
— Не ме въвличай в тази история! — изкрещях тогава на сестра ми. — Не се изживявай
като моралния стожер на това семейство!
По сле си казахме още ред ица гад ни неща, а след това д о ста време не си говорехме.
Оттогава насам Холанд отказва д а споменава баща ми — говори само за Брид жит.
Тъкмо съм в под ножието на стълбите, когато телефонът ми иззвънява. Измъквам го от
сака си, д окато мама се плъзва покрай мен и ми под ава три пакетчета, увити в бонбонена
хартия, всяко с различна на цвят панд елка. Оставям телефона ми д а си звъни и побързвам д а