залепя ед на целувка на бузата на майка ми, а под аръците балансирам под лявата си ръка.
— Благод аря — казвам. — Искаш ли д а ги отворя още сега?
Моите под аръци за нея и сестра ми са вече под елхата, очакващи колед ното утро, но аз си
знам, че мама открай време обича д а глед а хората как отварят под аръците й.
— Можеш д а ги отвориш с баща ти — казва тя. — По стави ги най-отгоре на купчината.
Това са камъни в град ината на татко, или по-точно — по д жоба му, който, впрочем,
д ействително прелива от пари.
— Сигурна ли си? Ако искаш, може д а ги о ставим за, когато се върна, за д а ги отворим
заед но.
— О, не! — свива устни тя, като поглежд а през отворените френски прозорци към
колед ната елха. — Не е същото, ако не е на самия д ен!
Това вече е нещо ново, но сега нямам сили за мозъчни игри.
— Добре тогава — съгласявам се бързо. Отвън се чува клаксон на кола. Казвам си, че това
е по след ният ми шанс. По след ният ми шанс д а бъд а честен и д а й кажа за случилото се. Но
вместо това изричам: — Това трябва д а е татко. По-д обре д а тръгвам!
Мама се провиква към Холанд д а д ойд е и д а си вземе д овижд ане с мен. Сестра ми си
д овлича зад ника д о прага, под пира се на стената и ми помахва:
— Късмет!
Няма пред става, че точно това ще ми трябва най-много! Излизам навън на студ а и й
помахвам в отговор.
Сигурно вече си мислите, че баща ми е от мод ерния тип мъже — нали се развед е на
сред на възраст и сега си има нова приятелка. Да, ама не! Той си е съвсем от старото
поколение, със стария тип очаквания от млад ите и д руги под обни. Та още като влизам в
колата, той го д оказва, като пита:
— Какво е направила сестра ти с ко сата си? Не мога д а я позная!
— Сега такава е мод ата, скъпи — намесва се Брид жит със слад никав гласец. — Бод и
пиърсинг, татуировки и д руги под обни.
— Не мисля, че е направила кой знае какво! — смръщвам се аз.
Мразя, когато Брид жит се опитва д а ни помогне, защото изобщо няма пред става какво
става в нашето семейство. Ако искам д а знам коя точно вилица д а използвам, питам Брид жит
— и това като че ли изчерпва спо собно стите й. Питам се какво ли си е въобразявал старецът,
когато забягна с нея. Това ли е, което му е липсвало цял живот — познания за етикета на
сервиране?
— Е, казвай сега! Как си, Никълъс? — пита баща ми, благоразумно сменяйки темата на
разговор.
Но точно тук отново уд ари на камък. Точно сега концентрацията ми никаква я няма. Но
какво мога д а очаквам от баща ми? Никога не се е славел като о собено прозорлив. Дали
изобщо има пред става за повед ението на нормалния тийнейд жър?
— Добре съм — казвам му. — До ста съм уморен. На работа беше д о ста натоварено.
Нищо чуд но и д а прид рема по пътя.
Това с работата и умората си е съвсем вярно. Сякаш всички род ители бяха решили д а се
отбият в спортния магазин в по след ния момент, за д а купят на д ецата си било кънки, било
сноуборд ове, било ски якета. А що се отнася д о спането в колата, никога не съм можел д а спя
по време на път, още от сед емгод ишен.
Все пак се отпускам на зад ната сед алка и о ставям главата си д а се свлече настрани. Пред и
малко ми звънеше Саша. Знам, без д а поглежд ам екрана. Защо не може д а разбере, че точно
сега не мога д а говоря с нея?! Нали й казах, че ще й се обад я — по-късно! Съвсем в нейния
стил ще бъд е д а се обад и на Холанд и д а поиска телефона на татко, ако аз не й се обад я!
Бащата на Саша никога не ми е бил голям фен. Не че казваше нещо — про сто не го
криеше. Сед им си ние, например, пред телевизора и глед аме нещо, а той внезапно цъфва при
нас и заявява, че вече е д евет и половина и че „Ник трябва д а се прибира в своя д ом“. Ако го
беше казал по под ход ящия начин, можеше и д а е смешно, ама той никога не го направи. Тонът
му беше такъв, сякаш през по след ните сед ем год ини не съм излизал от д невната му, под бивал
съм го с кльопачка и съм д райфал ред овно зад д ивана му.
Вед нъж се засякох с него на плажа. Беше през август, когато Саша д аваше уроци по
плуване. Бях решил него д ен д а повися при нея — поне межд у часовете. Плажът гъмжеше от
хлапета, препичащи се на слънце. Група от тях, с капещи бански, бе наобиколила Саша на
вълнолома и настояваше д а отложи урока. Тя се съгласи и те се разбягаха с рад о стни писъци
по брега. Точно тогава аз помахах и я повиках по име.
— Ник, баща ми е тук! — пред упред и ме вед нага тя и поглед на притеснено над рамото