начин д а го накарам д а ме върне тук.
Саша цъква с език. Ръката й д око сва леко моята.
— Благод аря! Знам, че напо след ък нещата межд у нас не са никак приятни.
— Всъщно ст от ед ин месец насам такова понятие като „ние“ про сто не съществува! —
напомням й. — Ти не искаше д а ми вид иш очите, или поне д о д нес. — Истината понякога
боли. — Виж какво, мисля, че про сто не трябваше д а става така! Знаеш, че щях д а д ойд а с теб
там! И всичко щеше д а бъд е наред !
Внезапно ме изпълва гняв, когато най-малко го очаквам.
— Да, знам.
Изрича го толкова тихо, че ед ва успявам д а я чуя от телевизора — про сто чета по
устните й и си мисля колко несправед ливо е всичко. Всичко межд у нас можеше д а бъд е
д обре, но тя никога не ми пред о стави избор.
— Не беше необход имо д а късаш с мен — казвам и д умите замръзват в устата ми.
— Да, знам — повтаря тя. — Никога не съм д опускала, че ще се стигне д отук. — Сега е
мой ред д а замълча. От устата на Саша всичко звучи правилно, д ори когато знам, че не е така.
— Да не би д а си мислиш, че ми е било лесно? Толкова много пъти ми се искаше д а
поговорим, но ти д ържеше д а е така — всичко или нищо!
— Никога не съм твърд ял под обно нещо! — провиквам се аз. По сле поглежд ам
крад ешком към корид ора, очаквайки го спод ин Я. д а се материализира от нищото и д а
направи поред ната ид иотщина.
— По-тихо! — изсъсква Саша.
— Отлично знаеш, че никога не съм казвал под обно нещо! — повтарям, този път с
внимателно мод улиран, од обрен от фамилията Ясински тон. — Казах ти, че можем про сто д а
спрем д а спим заед но!
— Може и д а си го казал, но знаеше, че няма д а се получи. — Очевид но е, че тръгва по
ед на произволно избрана от нея тангента, за д а се опита д а ми обясни целта на скъсването ни
и д а провери д али не бихме могли д а имаме само платонична връзка. Да, знам си — това е
поред ният тест.
В края на речта й се появява го спожа Ясински, с проблясваща като д иамант колед на
брошка. В главата ми нещо прищраква и ми напомня защо всъщно ст съм тук.
— Саша, след д есет минути тръгваме! — обявява майка й. По сле се обръща към мен и
д опълва: — Извинявай, че те пришпорвам, Ник, но д нес е време за семейството. Над явам се,
че го знаеш.
— Разбира се. — Скачам на крака.
— О, не! — махва го спожа Ясински. — Разполагаш с още няколко минути!
И така, аз отново сяд ам, а онзи отвратителен бурен пак прораства в стомаха ми и пуска
пипалата си към гърлото ми. Ид ва ми д а се изд райфам, но си знам, че няма д а го направя.
Сигурно така се чувства човек, когато, без д а иска, е глътнал отровен бръшлян.
— Саша — обръщам се към нея, — трябва д а помислим за д о ста неща. Ще ми се обад иш
ли, след като си направиш теста?
— Няма ли д а се връщаш при баща си? — обръща тя зачервеното си от спора ни лице.
— Казах му д а не ме чака. На д вайсет и шести съм на работа. Мислиш ли, че ще можеш
д а наминеш през магазина някъд е към ед ин?
Саша прокарва пръст по устата си и промърморва:
— Ед ин след обед . Добре.
Пак се изправям. Този път наистина трябва д а тръгвам, макар д а не ми се иска. Нещата
межд у нас си о стават все така нерешени, а онзи бурен в мен така размахва листа, че сигурно
ще полети. Саша също се изправя. Бузите й буквално отразяват цвета на полата й. Над явам се,
род ителите й д а не започнат д а й зад ават твърд е много въпро си за нас. Така, като я глед ам, над али би могла д а изд ържи на изд евателствата им.
— Сигурна ли си, че ще бъд еш д обре? — питам.
Тя отваря уста и я затваря. По сле изрича глухо:
— Мисля, че ще мога д а се оправя. Поне известно време.
— Ако искаш, по-късно можеш д а ми се обад иш. Не мисля, че ще успея д а мигна тази
нощ.
— Окей, може и д а ти звънна. Все пак се рад вам, че д ойд е!
— Така ли? — Поглежд ам я невярващо. Не съм много сигурен д али тази среща ни
помогна с каквото и д а било.
— Така е. Благод аря ти, Ник!
Прави крачка към мен и обгръща с ръце кръста ми. Прегръд ката й ме хваща напълно
непод готвен. Човек би си помислил, че за ед ин месец е невъзможно д а забравиш как си
прегръщал някого, обаче сега ръцете ми прод ължават д а си висят тежко и глупаво. А по сле
ед ната се вд ига и д око сва ко сата й. Мека е, точно както я помня, и вед нага след това я
притискам към себе си, както някога.
Толкова е хубаво! Толкова, че чак плашещо!