д ете. И вече си знам, че и вторият тест ще се окаже положителен.
Би трябвало д а проверя телефона си, но не мога д а се измъкна. Холанд и мама са ме
притиснали в ъгъла.
— А вие къд е бяхте? — питам, като разтривам очи и призовавам онзи поглед на слад кото
д обро момченце, за д а ме спаси.
— На църква — отговаря сестра ми, като присяд а на под ръчката на фотьойла. — А по сле
у Кристина.
Кристина е ед на от бившите колежки на мама от библиотеката. Тя се развед е ед на год ина
пред и мама, а по сле се ожени за ед ин тип, който отглежд а д омашни любимци. Той
непрекъснато ни пред лага безплатни грижи за цял живот, стига д а решим „д а си вземем
ко смат приятел“.
— Бари и Кристина питаха за теб — казва мама, д окато разкопчава палтото си. Съблича
го и го мята през ръка. — Той е голям фен на хокея, ако си спомняш.
Не си спомням, но за всеки случай кимвам.
— Купили са ед ин папагал макао за Колед а — д обавя Холанд . — Говори немски.
— Немски ли? — поглежд ам я неразбиращо.
— Wer sind Sie? — изрича Холанд и вд ига очи към тавана, за д а си спомни още нещо. —
Bitte bringen Sie Erbsen. — Типично за сестра ми. Сигурно д ори знае какво означава всичко
това. — Кой си ти? — превежд а. — Моля, д айте ми грах!
Вижд ате ли какво имам пред вид ?!
Обръщам се към мама и възкликвам:
— Тя вече и немски ли говори?
— Nein! — отсича Холанд . — Само „кой си“ и „моля, д айте ми грах“.
— Двете най-важни фрази в немския език! — избухвам в смях аз.
Холанд се усмихва, а аз не мога д а повярвам, че съм изрекъл шега. Сигурно пак е онзи
глас д ълбоко в мен — същият, д ето ми напомни д а се преоблека и д а хапна нещичко. Може
пък това д а означава, че нещата наистина ще се оправят. Може би човек е в състояние д а
прекара целия си живот, усещайки се като парцал, стига този вътрешен глас д а се грижи за
него. Премествам поглед от Холанд към майка ми, а по сле обратно към сестра ми. Имам
чувството, че и д вете ги е страх д а помръд нат, ужасяват се д а ме о ставят сам в стаята с моята
тайна. Те са моята скромна група за под крепа, само д ето не искам д а разговарям с тях.
— Вижте какво, ед ва д ържа очите си отворени — промърморвам. — Смятам д а си лягам.
— Тъкмо се канехме д а си направим горещ шоколад — казва мама и очите й светват. —
Ти обожаваш горещ шоколад !
И тя е напълно права, обожавам. При нормални обстоятелства. Горещият шоколад с
колед ни курабийки на Бъд ни вечер си е трад иция. Пред и шест год ини д вамата с Холанд се
промъкнахме тайно по сред нощ д олу, изяд охме половината плато с курабийки и по сле се
гмурнахме под елхата, за д а си търсим под аръците. Не смятахме д а ги отворим. Само д а ги
вид им как изглежд ат и д а проверим колко тежат. А по сле Холанд загуби равновесие и се
пльо сна с цялата си тежест върху собствените си под аръци, смазвайки ги. Нещо вътре
изпращя и очите на сестра ми изскочиха, сякаш някой я стисна. Изглежд аше много смешно,
няма съмнение. Обаче аз не се засмях.
— Ще скрием д оказателствата! — пред ложих. — Може би няма д а забележат, че нещо
липсва.
И знаете ли — получи се! Разопаковахме под аръка — оказа се ед ин от онези комплекти за
рисуване по мод ел. Малката четчица се беше счупила на д ве, но миниатюрните шишенца с
боя като по чуд о бяха оцелели. Няколко д ена по-късно успяхме д а пренесем незабелязано
номерирания пейзаж в кофата за боклук. Беше от някакъв прачичо и не от нещата, към които
ед но д ете би проявило интерес, но все пак имам чувството, че Холанд си беше прибрала
боичките и ги използва в период а, когато си пад аше по ангели и замъци.
— Добре — примирявам се сега-. — Тогава първо ще изпия ед ин горещ шоколад .
Тримата сед им на масата в кухнята и сърбаме горещ шоколад . Имам чувството, че това
никога няма д а свърши. Но накрая все пак свършва и аз се завличам в стаята си, за д а проверя
имейлите и есемесите си. Имам четири нови съобщения, но нито ед но от Саша. Казах й д а ми
се обад и, защото реших, че това ще бъд е д обре за нея. Но сега си д авам сметка, че и за мен би
било д обре. Ние сме свързани — тя и аз, и онова, което става в нея. Никога през живота си не
съм се чувствал по-силно свързан с нещо, отколкото сега с онова в нея. Но и никога не съм
бил по-самотен.
Тринайсет
Холанд ме събужд а в 9:48 часа на след ващата сутрин. В началото нищо не вд явам. Аз съм