обаче той само д опълва: — В такъв случай, когато човекът се появи, тръгвай си! Аз ли трябва
д а ти казвам какво д а правиш?!
Вд игам изненад ано очи към него, а той взема, че ми се усмихва.
— Справяш се много д обре с под режд ането — се насилвам д а промърморя и д а му върна
усмивката. Уд ивително, но разговорът с него е успял д а ме успокои за цели петнайсет минути.
Започвам д а обикалям магазина в търсене на клиенти, които имат нужд а от моята помощ,
и когато стигам д о отд ела за спортни аксесоари, някаква жена ме заковава. Момченцето с нея
вероятно е към д есетгод ишно, а жената започва д а ми говори така, сякаш съм личният й
психиатър. Много се била тревожела, защото искала д а накара сина си д а се заинтересува от
спорта, обаче той намразвал всичко, с което се захванел, така че не бих ли могъл д а й
пред ложа нещо за него? Можех спокойно д а й бия д узпата — д а я срежа с нещо от род а на: „А
пробвали ли сте шах или д ама?“, но бързо се сетих, че хлапето ще се почувства зле.
Безсъмнено то имаше много по-големи проблеми, отколкото тези със спорта — например, че
майка му не се свени д а ръси лични неща за него пред първия срещнат.
Под обни неща не би ли трябвало д а бъд ат очевид ни?
Вместо това изнасям на жената и хлапето й лекция за инд ивид уално стта в спорта и за
това как някои хора ги бива много повече в отбор, а д руги — в соловите изпълнения.
Обяснявам, че някои пред почитат агресивните спортове, а д руги са стратези. Че има хора,
които биха се захванали с каквото и д а е, само и само д а е спорт, а д руги — на които им
трябва време, д окато открият своето поприще. Изтъквам, че спортът е като всичко о станало.
Някои хора имат призвание — нещо, за което са род ени (например Саша в криминологията),
д окато д руги пред почитат д а изслед ват цял спектър от възможно сти. Докато жената ме
слуша, физиономията й по степенно става замислена. Вед нага разбирам, че е приела съвсем
сериозно лекцията ми, и решавам, че точно сега е моментът д а обясня защо лично аз харесвам
хокея. Зарад и пързалянето. Зарад и скоро стта. Зарад и отбора. Хлапето също ме е зяпнало, но
майка му е тази, която ме разбира. Незнайно по каква причина, но на нея очевид но й е било
необход имо д а чуе точно това. И когато завършвам, тя ми благод ари и излиза от магазина, без
д а купи нищичко.
В мола е по-оживено от всякога и аз се вторачвам в тълпата, опитвайки се д а зърна Саша,
въпреки че все още няма ед ин часа. С всяка след ваща секунд а настръхвам все повече. Все още
не съм решил какво д а й кажа, но съм наясно с д руго — как се чувствам. Не съм готов д а
имам д ете. Про сто няма начин още сега д а стана нечий баща.
Десетте минути пълзят като д есет века. Става точно ед ин, но от Саша — ни след а.
Прод ължавам д а се д ържа още цели о семнайсет минути, а след това се разпад ам. Как може д а
закъснява точно д нес?! Намирам се на ко съм от полуд яването, нервите изпращат гневни
изстрели из вените ми, а тя закъснява! Насочвам се към касата и извиквам Брайън. Той вд ига
глава и ме поглежд а.
— Ще си взема обед ната почивка сега — съобщавам. Работната ми тениска е залепнала за
гърба ми, а от челото ми струи пот.
— Върви! — кимва той и аз излизам от магазина. Заковавам се при фонтана. Номерът на
мобилния на Саша е записан с нажежено желязо в мозъка ми. Вад я своя и бързо го набирам.
Тя вд ига още на първото позвъняване.
— Ник?
— Къд е си? Чакам те от ед ин часа!
— Положителен е — съобщава безизразно тя. — Тази сутрин си направих нов тест. И той
е положителен.
— Мамка му! — Не че бях очаквал нещо д руго, но това не прави живота ми по-лесен.
Стискам телефона още по-зд раво и промърморвам: — Извинявай.
— Няма проблеми — казва тихо тя. — Няма.
— Трябва д а д ойд еш тук! Трябва д а поговорим!
— Ник, не мога… Всички тези хора у нас… Не мога д а измисля никаква причина, порад и
която точно сега д а изляза, а и ти все още не знаеш, нали? Искам д а кажа, не знаеш нито какво
д а ми кажеш, нито аз какво д а направя. Защото в крайна сметка всичко се свежд а д о мен.
Необход имо ми е спокойствие, за д а го обмисля.
— Това не е честно! — извисявам глас в протест аз. — Саша, не мога повече така! Не
мога д а прод ължавам д а се преструвам, че всичко е наред , когато ед инственото, за което
мисля, е това! Трябва д а вземем някои решения, но д а ги вземем д вамата, а това не може д а