— Татко, трябва д а спрем! — изкрещявам.
— Имаме още д о ста път — заявява Брид жит и ме пронизва с онзи свой характерен
разд разнен поглед . — Изо ставаме от графика!
Аз прод ължавам д а д ържа безмълвния телефон в ръката си. Знам, че повече няма д а
позвъни, не и тази вечер. Но аз не мога д а се преструвам минута повече.
— Татко, наистина трябва д а спрем някъд е! — вече умолявам. — Вед нага!
Татко ме поглежд а смръщено през рамо и пита:
— Какво има, Ник?
— Там! — соча ресторанта на „Бургер Кинг“ пред нас.
— Попитах какво има! — повтаря той.
Но межд увременно завива към паркинга на ресторанта за бързо хранене, а аз това и чакам
— хвърлям сака на рамо, излизам от колата и вед нага се запътвам към вратата. Втурвам се
покрай д вете чакащи касиерки и влизам д иректно в тоалетната, къд ето вед нага набирам
телефона на Саша и започвам д а крача по мръсния под .
Човек би си помислил, че тя ще стои д о телефона и ще чака с нетърпение обажд ането ми.
Че вед нага ще вд игне. Нищо под обно! Не познавате Саша. Знае си, че не може д а чуе нищо
хубаво от мен.
— Ало? — изрича най-сетне нечий глас. — Ало?
Това е баща й! Ако вече не ме е намразил окончателно, много скоро ще му се наложи. Аз
винаги ще си о стана момчето, съсипало живота на д ъщеря му. И никога няма д а разбере, че тя
също… че тя също съсипа моя.
— Може ли д а говоря със Саша? — питам. Дори гласът ми не може д а звучи нормално.
Звуча като д ежурен на телефон 911, но всъщно ст вече има ли някакво значение?!
От д ругата страна на линията настъпва тишина. Която се проточва д о ста д ълго. Имам
чувството, че някой ми е затворил телефона. Точно тогава обаче о съзнавам, че линията не е
прекъсната. Сигурно Саша сед и от д ругата страна и про сто ме слуша.
— Саша? — изричам. — Кажи нещо!
— Какво? — тро сва се тя и ми звучи така, сякаш е на светлинни год ини от мене. — Ти
нямаш какво д а кажеш, Ник. През цялото това време си сед я тук и чакам д а се обад иш, но не
си въобразявай, че през това време проблемът се е изпарил от само себе си. Аз съм си все така
бременна. — Изсмива се горчиво, по сле млъква. — Вижд аш ли? Пак нямаш какво д а кажеш!
— Саша… — започвам. Стомахът ми се гърчи, а мозъкът ми е хванал възли. Аз не съм
нечий баща! Не е възможно! Не така трябваше д а стане! Имам си почасова работа в ед ин
спортен магазин и още год ина и половина в гимназията. И нямам абсолютно никаква
пред става как д а направя някого щастлив. Спомням си бащата на Саша онзи д ен, когато й
д онесе вод а на плажа. Тогава важаха неговите правила. Боже, колко глупав съм бил!
Вратата зад мен се отваря с трясък и аз се обръщам, с телефон, все така залепен за ухото
ми. Този път нямам намерение д а затварям на Саша — зарад и когото и д а било.
Срещу мен е застанал татко и ме глед а, сякаш ме вижд а за първи път.
— Никълъс, какво правиш тук? — звучи неестествено спокойно. — Защо не се връщаш в
колата?
Сигурно е решил, че съм започнал д а се д русам. Прочел е някаква статия или може би
Брид жит е прочела и са решили, че точно това е начинът, по който трябва д а се под хожд а към
ед ин млад наркоман. Никакви резки д вижения. Да бе!
— Давай д е! — изрича в ухото ми Саша. — Защо не ми се обад иш по-късно?
— Не! — Стискам телефона по-силно и о ставям сака си на под а. — Няма д а ти затворя
телефона!
— Никълъс, какво правиш тук? — повтаря баща ми.
— Трябва д а се върнем — промърморвам. Целият треперя. Говоря сякаш в мъгла. —
Трябва д а вид я Саша!
В д ругия край на линията Саша възд ъхва.
— Окей — изрича бавно. — Ела.
И аз знам, че тя знае. Да, най-сетне схванах какво трябва д а сторя!
— Тя е бременна — съобщавам на баща ми, като го глед ам право в очите. — Трябва
вед нага д а я вид я!
Татко помръква. Очите му се ококорват. Започва бавно д а се люлее напред -назад на пети,
неспо собен д а каже каквото и д а било. Тази книга не я е чел. Знам как се чувства — защото и
аз не съм я чел.
— Татко, моля те! — прошепвам. — Моля те!
Това е най-д оброто, което мога д а сторя. Нямам пред става какво след ва.
Татко прехапва устни, оформили неизказана д ума. Бръчките на челото му стават по-
д ълбоки. Прави крачка към мен, привежд а се и взема сака ми. Мята го през рамо и кимва по
по сока на вратата.
Две
В моето училище има три типа момичета: момичета с пронизителен кикот, които се
д ържат така, сякаш те свалят, д ори когато изобщо не си го помислят; момичета, които се