— Това е най-големият ми проблем! — под хващам шегата й аз, като си лепвам сериозна
физиономия.
Саша възд ъхва, пресяга се към вълшебното кълбо и замахва, като че ли иска д а ме
цапард о са в главата с него. Това е второто най-д обро нещо, което ми се случва д нес.
— Когато се прибереш от Линд зи, ще ми се обад иш, нали? — питам.
— Непременно — кимна тя. — Но първо ще се обад я на мама, за д а д ойд е д а ме вземе.
Прегръщам я и тя си тръгва. Тази, по след ната прегръд ка, е малко по-д ълга от първата и
д окато тя е в обятията ми, аз си казвам, че в крайна сметка всичко ще се наред и. И този път
прегръд ката ни не е непохватна, а напълно естествена. Целувам ко сата на Саша и погалвам
бялата й буза. Тъмните й очи се взират в моите и ние замръзваме. За миг времето застива с нас.
Ед на секунд а е в състояние д а промени всичко. Привежд ам се към нея и лицето й се озовава
толкова близо д о моето, че очертанията му се размазват.
— Ник — прошепва тя.
Това д а не би д а означава, че трябва д а спра? Не знам, обаче чакам, замръзнал във
времето. Тя се вд ига на пръсти и впива устни в моите. Божичко, толкова е реално! Не знам как
иначе д а го опиша. Това е тя и това съм аз, и по след ните пет сед мици никога не ги е имало.
— Ник! — Отстъпва крачка назад и пъхва брад ичка в огромната яка на пуловера си. —
Трябва д а тръгвам.
Облича си палтото. Закопчава го копче по копче, бавно. По сле заглажд а с ръка ко сата си,
слага я зад ушите си и пъхва ръце в д жобовете.
— Обад и ми се, когато се върнеш! — напомням й.
И по сле нея я няма.
Шестнайсет
При официалното си завръщане на след ващия д ен заварвам Холанд съвсем сама вкъщи.
Всичко, което съм мислел д а казвам за Диего, е отд авна погълнато от о станалите ми мисли.
Обаче тя няма никаква пред става за този факт. Поглежд а ме неуверено и се втурва към стаята
си, пред и д а съм я под ложил на кръсто сан разпит. Въпреки че изобщо нямам под обни
намерения. Всъщно ст наистина имам ед ин въпро с към нея, обаче той няма нищо общо с
нейния Диего. Тръгвам след нея и чукам на вратата й.
— В блога съм! — провиква се. — Не ме притеснявай!
— Две минути! — провиквам се и аз.
Холанд отваря вратата, хвърля ми нетърпелив поглед и отсича:
— Две минути!
Облягам се на касата на вратата и казвам:
— Про сто искам д а се уверя, че при мама всичко е наред , че не под озира нищо.
— И какво по-точно трябва д а под озира? — повд ига ед на вежд а сестра ми. Очите ми
улавят онзи типичен глазиран поглед , който казва: „Нямам намерение д а ти отговарям, а и
вероятно изобщо не съм чула въпро са ти.“ По сле промърморва: — Спокойно, нямаш
проблеми. Тя не знае нищо. Никой не знае нищо. Каквото и д а става тук, си о става защитено
от натрапничеството на фамилните очи — с изключение тези на татко, разбира се.
Фамилните очи ли? Казах ви, че Холанд е чуд ачка, нали?
— Окей — кимвам и почуквам за всеки случай на касата на вратата. — Благод аря.
— Ник! — под виква сестра ми, когато се обръщам, за д а си тръгна. — Добре ли си? —
Обръщам се отново към нея, но без отговор. — Не си д обре, нали? Какво става, за бога?!
— Аз… — Облягам се пак на касата на вратата й, внезапно натежал. — Сега не мога д а
говоря за това, Холанд . Но д ействам по въпро са.
Тя кимва и д опълва:
— И ще се оправиш, нали?
— Да, над явам се. — Насилвам се д а се усмихна. — След год ини интензивна терапия —
може би.
— Ако искаш д а поговориш за това, знаеш, че няма д а кажа на никого, нали? Не си
мисли, че вед нага ще отид а д а те изтропам на мама! Про сто ще си го запазя за себе си.
— Окей, благод аря. Про сто… точно сега не е най-под ход ящият момент д а говоря за
това.
— Хммм — замисля се сестра ми. — Нали и ти няма д а кажеш нищо за вчера? За онова с
Диего?
— Естествено. — Не е моя работа д а казвам каквото и д а било. Това е ед на съвсем д руга
семейна история, но никой д руг не знае. — Межд у д ругото, как стана така с него? Нали си
имал приятелка в Квебек?
— Да. Имал си е — стисва зъби Холанд . — Обаче казала, че трябвало д а започнат д а се
срещат и с д руги хора.
— Значи ти си ед на от тези, д ругите, така ли? — Старият Ник, д аже вчерашният Ник,
щеше д а се притесни много повече по този въпро с, но сега съм толкова грогясал, че про сто
си нямате на пред става!
— Ние сме про сто приятели — свива рамене сестра ми. — Труд но преживява разд ялата.