това.
— Хайд е! — Отварям вратата и го изкарвам навън.
Качваме се в колата с обещаните под аръци на зад ната сед алка, а по сле тръгваме. Нямам
пред става къд е отиваме, а и не ми пука. Трябва д а говоря с него, но го чакам той д а започне
първи.
— На Рид жуей има ед но страхотно местенце — казва той. — Жестоки пържоли!
— Все тая. — Не съм глад ен.
— Добре. — Прод ължаваме в същата по сока и на мен ми се струва, че всеки момент ще
повърна, че трябва д а му кажа д а спре, за д а изляза, но точно тогава той се обръща към мен и
казва: — Мислих много за теб, Никълъс. Бих се обад ил и по-рано, но исках д а ти д ам време д а
обсъд иш нещата със Саша.
Кимвам, вперил поглед напред . По сле прошепвам:
— Няма д а го зад ържи. Казала на род ителите си и майка й смята, че е още твърд е млад а за
това.
— Мисля, че майка й е права — изрича пред пазливо баща ми. — За млад о момиче като
нея ед но д ете би било огромен товар, а и вие вече не ход ите, нали?
— Изборът не беше мой!
Свежд ам глава, по ставям ед ната си ръка върху корема, а с д ругата вд игам главата си. Не
мога д а говоря повече. Очите ме смъд ят, а гърлото ми се затваря.
Татко д око сва рамото ми, а след това отбива от магистралата и спира на някакъв
паркинг. Пръстите ми потъват в ко сата ми и аз се разтрепервам. Татко по ставя ръка на гърба
ми.
— Всичко е наред . Ще се оправиш.
И тогава вече не изд ържам повече. Сълзите бликват от очите ми и обливат лицето ми, а аз
си сед я и не мога д а сторя нищо повече.
— Слушай, синко — казва баща ми с изненад ващо успокояващ глас. — Ситуацията е
труд на за всеки мъж, но съм сигурен, че ти ще се справиш. Повярвай ми! С всеки изминал д ен,
малко по малко нещата ще си д ойд ат на мястото!
И прод ължава д а д ържи ръка на гърба ми много след като е спрял д а говори. Имам
чувството, че някой е изплакнал очите ми с белина — толкова сърбят. Сигурно така и
изглежд ат. Гърлото ми е твърд е свито, за д а говоря.
— Ще по сед им мъничко — отбелязва татко. — Какво ще кажеш д а пусна рад иото, а?
Аз кимвам и той го включва. Станция за популярна музика и сега разбирам защо хората
слушат под обна боза — тя про сто не д о стига д о сърцето ти. Хем е там, хем я няма. Само
запълва тишината.
След д есетина минути, които ми се струват цяла вечно ст, ние отново тръгваме.
— Кажи ми сега къд е искаш д а отид ем — обажд а се татко.
— Не съм глад ен — повтарям. — Про сто на тихо местенце.
И така, връщаме се отново на първоначалния план и се насочваме към пържолите под
звуците на лесни за слушане любими мелод ии.
В ресторанта не говоря о собено, а и татко не ме кара. Поръчвам си брускети и
непрекъснато искам д а ми д опълват кока-колата. Татко пийва ед на бира с пържолата си и
д вамата про сто си хапваме, пийваме и се глед аме през масата. Ресторантът изглежд а като
извад ен от каталог на „Икея“, а храната, която хвърчи покрай мен на път към глад ните
клиенти, ухае страхотно, но аз ед ва успявам д а се справя и с малкото, което съм поръчал.
— Какво ще прави Брид жит тази вечер? — питам внезапно.
— Не мисля, че има някакви конкретни планове.
— Каза ли й?
Очите ни се срещат и татко поклаща отрицателно глава. По сле пита:
— Ще кажеш ли най-сетне на майка си?
— Не знам.
Разказвам му за по след ните няколко д ена — за това, че напуснах отбора по хокей, а по сле
се престорих, че отивам на мача, обаче прекарах д ва д ена у Нейтън.
Татко се обляга в стола си и се почесва по главата.
— Знам, че за под обно нещо се говори труд но, но смяташ ли, че род ителите на Саша
биха искали д а обсъд ят проблема с нас?
— Може би — свивам рамене. Ед инственото, в което съм сигурен, е, че когато всичко
свърши, няма д а ми позволят д а припаря д о Саша. Тогава какво има за обсъжд ане?
— Ще о ставя този въпро с на теб — отсича татко. — Но иначе смятам, че вече можеш д а
кажеш на майка си.
— А аз смятам, че вече можеш д а започнеш д а говориш с Холанд — не му отстъпвам аз.
— Аз никога не съм преставал д а говоря с Холанд — тя е тази, която отказва д а ми
говори. Но иначе — накланя леко глава и ми се усмихва, — много ще се рад вам, ако пак
започнем д а си говорим.
— В такъв случай се по старай повече. — Не му се сърд я. Про сто знам как се чувства
човек, когато си мисли, че д ругият отказва д а направи усилие. Бях там, когато си тръгна, така
че отлично помня по какъв нескопо сан начин се измъкна от картинката.