— Тя смята, че само аз но ся вина за разд ялата с майка ви и аз не мога д а сторя нищо, за д а
я разубед я.
— Тогава защо д а опитваш? Добър план, татенце!
— Не че твърд е скорошното ти събиране с Брид жит помогна о собено — отбелязвам
нехайно.
— Това беше цяла година по-късно! — натъртва о стро баща ми. — И то няма абсолютно
нищо общо с нас и онова, което беше.
— Може би, но ти нямаш много свобод но време. Непрекъснато сте заед но.
— Вие със сестра ти живеете само на д ва часа път от мен! Вероятно помниш колко те
каних д а ни ид ваш по-често на го сти през лятото, а през есента д ойд ох специално, за д а
глед ам мача ти! Дотолкова ми стигат силите, Никълъс! Ако искаш д а ме вид иш,
ед инственото, което трябва д а направиш, е д а ми се обад иш!
— Ако искам д а вид я теб — д а. Но ти никога не си сам!
Татко отпива от бирата си, а по сле връща внимателно чашата на масата. По сле казва:
— Важното е, че сега съм тук, Ник! Имаш цялото ми внимание.
Вд игам вилицата си и я балансирам в д вата края межд у пръстите си. Гад енето така и не
ме напуска. Само се засилва или отслабва, но винаги си е там, в корема ми. Точно сега съм
малко по-д обре и ми се ще татко д а не трябваше д а се връща в Торонто тази вечер.
— Хей! — възкликва той. — Ама ние още не сме си разд али под аръците! Трябваше д а ги
вземем с нас!
След като приключваме с вечерята, той си поръчва кафе, а по сле излиза д о колата, за д а
д онесе под аръците. По ставя ги върху мод ерната масичка и се усмихва.
— Моят си го отворих на Колед а. — Когато го поглежд ам, обяснява: — Над явам се, че
нямаш нищо против, разбира се. Забрави го в колата.
— Няма проблеми.
Вземам първо най-малката кутия. Опакована е в хартия с цвят зелен металик, а на
картичката пише: „ЗА: Ник. ОТ: Бриджит.“ Късам хартията, отварям нетърпеливо кутийката
и вижд ам срещу себе си ед ин суперскъп часовник „Сейко“. Или поне така изглежд а.
— Кинетичен — обяснява татко. — Никога няма д а ти се налага д а сменяш батерии.
— Готино — кимвам. — Благод ари й от мое име.
— Можеш д а й благод ариш и лично след ващия път, когато говориш с нея.
Прид ърпвам към себе си и д ругите д ва под аръка, но първо избирам картичката.
Под писана е от татко и Брид жит, а вътре има чек за триста д олара.
— Благод аря! — казвам.
Останалите под аръци се оказват нов МРЗ/вид еоплейър и вид еоигра. Благод аря му и за
тях. Всичко е страхотно. Все неща, на които щях д а се рад вам много пред и шест сед мици, но
пък и пред и шест сед мици нямаше д а се разпад на толкова в колата на татко.
Татко си пие кафето, а след това плаща със златната си карта „Амекс“. По сле тръгваме
към колата.
— Трябва пак д а вечеряме заед но. При това скоро — казва и ме прегръща. — А ти ще се
оправиш, ще вид иш! Про сто ти трябва време.
Аз кимвам и прод ължавам д а вървя. Точно това искам и аз д а чуя, но не му вярвам.
Татко внезапно спира и ме поглежд а.
— Ник, знаеш, че можеш д а ми се обажд аш по всяко време, нали? Ще се рад вам д а те
чуя! Искам д а знам как си, как се чувстваш, о собено сега!
— Ще се обад я! — обещавам.
— Хубаво — казва баща ми и възд ъхва. — Ако мога д а ти помогна с нещо, само кажи!
„Само бъд и д о мен!“ — мисля си, но за тази вечер циврих д о статъчно. Качвам се в колата
и включвам рад иото. Гласът на Фил Колинс изпълва възд уха и аз се отпускам на сед алката и
позволявам на главата ми д а се изпразни клетка след превъзбуд ена клетка. Докато накрая там
о става само ед на мисъл: Саша, не мога повече!
Седемнайсет
Кийлър звъни в мига, в който се прибирам от работа. Отборът спечелил бронзов мед ал на
турнира, а Патрик — моят заместник на първа линия, получил д ве асистенции. Би трябвало д а
се рад вам за тях, но изобщо не ми пука д али са побед или, или загубили — връзката ми с хокея
ми изглежд а в д алечното минало. Все пак казвам на Кийлър, че се рад вам, и бързам д а
попитам по кое време д вамата с Гавин ще минат д а ме вземат. До снощи бях твърд о решил д а
не ход я на купона у Марк Геру, но си д ад ох сметка, че няма д а спечеля нищо, като стоя сам
вкъщи. Вярно, че бих могъл д а си сед я в стаята и д а препрочитам имейлите на Саша като
по след ния загубеняк, д а се питам защо не ми се обажд а от Линд зи и д а се гърча от
притеснение за аборта й. Но няма д а го направя! Не мога! Не мога повече!
— Ще д ойд еш ли? — изненад ва се Кийлър.