д ържат така, сякаш въобще не им пука д али си в стаята или не; и накрая — и това е най-
ред кият вид — момичета, които се усмихват, когато им се усмихваш, и които се спират край
шкафчето ти, когато искат д а ти кажат нещо или когато на теб ти се иска д а те изслушат. Този,
по след ният вид , както казах, е най-ред кият. Но и най-важният. Ако такива момичета кажат
нещо хубаво, на теб ти става хубаво. Ако ти кажат, че си зад ник, налага се д а се запиташ д али
наистина не си такъв.
Никога не съм смятал, че Саша Ясински е от този, по след ния тип. Първо на първо, ние
почти не сме си говорили. Кимвахме си учтиво, когато се разминавахме. И толкова. Понякога
я наблюд авах как пише някакви бележки в час по английски. Тя ставаше за съзерцание —
стига д а я глед аш д о статъчно д ълго. Нито грим, нито нищо. Но иначе готини устни, тъмни
очи и тяло убиец, физиономията й, когато се концентрираше — ъгълчетата на устните й
клюмваха, а вежд ите й почти се събираха, — я правеше д а изглежд а яд о сана. Понякога се
питах д али изглежд а по същия начин, когато наистина е яд о сана. Не че се сещах за нея много-
много. Про сто забелязвах някои неща. Например, че го спожица Рейнс — учителката ни по
английски, е о собено впечатлена от нея. Тя скръстваше ръце пред гърд и, накланяше глава по
по сока на Саша и кимаше период ично при всяко нейно интелигентно изказване отно сно
темите в творчеството на Шекспир или каквото там трябваше д а се обсъжд а в съответния
час.
Както и д а е. Та д ълго време смятах Саша за момиче от тип номер д ве, тъй като изобщо
не можех д а реша от кой е. Не че това ми пречеше от време на време д а проверявам д али съм
прав. И това не ме направи по-прав. Защото, вижд ате ли, ако на света съществува момиче, по-
д алече от тип номер д ве, то това е Саша.
Всичко межд у нас започна през юни. Всички бяха в д обро настроение, защото слънцето
най-сетне се бе показало и вероятно щеше д а се позад ържи. Всички, с изключение на мама. Не
че я обвинявам. Очевид но се беше вързала на онази част от клетвата, д ето се казва „д окато
смъртта ни разд ели“. Така д е, имала си е толкова год ини уютна къщичка с красива град инка,
уд обна работа на половин работен д ен в библиотеката и отно сително сно сно копие на
ид еалното семейство. А по сле татко й д ухнал под опашката и избягал в онзи тузарски мезонет
в Торонто. Нищо чуд но тогава д а бъд е бясна. Истината обаче е, че животът си е такъв. Точно
когато най-малко очакваш, той те уд ря с мокър парцал по главата. Както например сега мама,
която е принуд ена д а бачка по цял д ен в някаква ад министрация и през почти цялата си буд на
част от д енонощието д а търпи го спожа Скофилд — кучката на столетието.
Понякога се засед явам и изслушвам със съчувствие оплакванията на мама. Разбирам я, че
животът е скапан и че наистина помага д а имаш на кого д а го кажеш, но пък колко пъти?! От
това упражнение започва леко д а ми писва, о собено като се има пред вид , че нищо не се
променя и че каквото и д а кажа аз, за нея няма никакво значение.
Точно затова през онази юнска вечер се реших д а отид а с Нейтън д о мола, въпреки че той
е на д ъното на списъка на любимите ми за по сещение места. И без това покрай работата си в
спортния магазин д о статъчно често ход я д отам, а понякога фактът, че молът неряд ко се
оказва ед инственото място, къд ето можеш д а отид еш, е напълно д о статъчен, за д а ме накара
д а си стоя вкъщи. Но вероятно всичко в този живот зависи от ситуацията, а точно в тази
конкретна ситуация — мама я сърбеше д а ме запознае с по след ните д оказателства за все по-
нарастващото его на го спожа Скофилд , а Нейтън звучеше отегчен д о гуша и ме молеше д а се
срещнем в Кортланд Плейс — молът извед нъж се оказа най-д обрият вариант.
Но вед нага щом се озовах пред ресторанта за бързо хранене, си казах, че може би ид еята
не е била никак д обра. Нейтън не беше сам. Двамата със Саша се бяха под прели на перилата,
глед аха нещо на д олните етажи и си говореха така, като че ли се познаваха от векове —
което, като се има пред вид какъв е Нейтън, е много вероятно. Пред ставете си онова момче
или момиче от вашето училище, което се разбира с всички — независимо д али става въпро с
за най-големия тъпанар, най-великия зубрач или най-д обрия спортист. Та моят приятел
Нейтън е точно такъв.
— Зд расти! — извиках и тръгнах към него и Саша.