Вярно е. Откакто татко се премести в Сиатъл.
По сле прод ължава д а ми разказва за ски ваканцията си, а през това време аз си поглъщам
препечената филийка. Която е толкова възхитителна, че ми струва огромно усилие на волята
д а не я вд игна и д а не обявя на всички колко е възхитителна. А по сле Дани казва:
— Не вярвах, че ще д ойд еш тук. Така и не отговори на имейла ми.
Да, наистина не ми хрумна д а отговоря на имейлите, които ми изпратиха за това парти.
Защото, първо, д о снощи нямах пред става, че ще ид вам и, второ, защото не ми се сториха
лични. Изричам и това на глас, а тя започва д а чопли килима и пита:
— Все още ли се занимаваш със Саша?
— Не — излъгвам.
Дани прод ължава д а чопли килима, сякаш там се съд ържа решението за по стигането на
глобален мир.
— Напротив! — изрича с вид на човек, който знае по-д обре.
И знаете ли какво? Изобщо не ми се занимава със спорове.
— Както кажеш, Дани.
Думите ми звучат така, сякаш излизат от тонколона. Нейните също. Всичко около мен се
д вижи на забавен ход .
— Малко ме боли, д а знаеш — смотолевя тя. — Това, че толкова нерви похаби зарад и нея.
— Хей, не го приемай лично! — Оставям филийката в чинията си и д око свам крака й. —
Това няма нищо общо с теб. Винаги съм те смятал за страхотна!
— Или про сто год на за чукане. — Дани свежд а глава и ко сата й пад а върху лицето й като
завеса.
Да, и това също, само д ето и д вамата знаем, че така и не стигнахме д отам.
— Пияна ли си? — питам и разд елям ко сата й, за д а й вид я очите. — Мислех си, че всичко
межд у нас е наред . Онзи път, когато ме взе в колата си…
— Да — изрича внезапно тя. — Малко съм пияна. — Изправя се на крака, вторачва се в
мен и д опълва: — Изобщо не мисля за теб!
По сле се обръща и напуска стаята.
Довършвам си филийката и се опитвам отново д а глед ам вид еоиграта. Гавин, който на
някакъв етап се е промъкнал в стаята, без д а го забележа, обявява:
— Ник, Дани те търси!
— Вече не — казвам му.
Вземам чинията и чашата си и ги о ставям на масичката. Иска ми се д а съм по-близо д о
музиката. Краката ми ме отвежд ат обратно в д невната и вед нага щом се озовавам там, ми се
иска д а не бях ход ил. Пред и д а чуя самата музика, чувам гласа на Аврил. Сякаш шепти право в
ухото ми: Аз съм с теб!
И в гърлото ми отново се над ига онова познато гад ене. Човекояд ното растение най-
сетне пробива д упка в стомаха ми и показва, ед но от листата си на външния свят. Намразвам
се. Не мога д ори д а се напия или над русам д о статъчно, за д а забравя! Започвам д а си
проправям път през бавно танцуващите д войки, без д а имам пред става накъд е отивам.
В ъгъла на стаята ед на д еветокласничка на име Меган е сед нала в скута на Марк Геру, но с
гръб към него. Той опипва циците й, а ед ин д руг тип, сед нал на стола срещу нея, опипва
коленете й и я мляска. Тя се кикоти и ед новременно с това го целува и аз не съм ед инственият,
който ги вижд а. Цялата стая ги глед а.
— Да не би д а чакаш шоуто секс на живо, а? — прошепва в ухото ми някакво момиче.
Обръщам се и се оказвам очи в очи с Джилиан. — Както изглежд а, след д есетина минути ще
стигнат и д отам.
И се обръща, пред и д а съм успял д а отговоря каквото и д а било, а аз започвам д а търся
някой, с когото д а си поговоря, но който няма д а ми зад ава глупави въпро си или д а ме
обвинява, че съм искал само д а чукам. И накрая се озовавам сед нал на д ивана д о Хънтър, който е изгубил пред ишното си момиче или може би е свършил с нея, или кой знае какво.
Проточвам врат и оглежд ам помещението за Кийлър, но не го вижд ам никъд е.
Наблизо танцува Джилиан. Вижд ам я в пролуките сред тълпата. Танцува като хипи, но на
нея някак си й отива и аз започвам д а местя поглед встрани и обратно към нея и д а поглежд ам
назад , смеейки се на някаква шега на Хънтър, която така и не съм чул. Сигурен съм, че
Джилиан е най-високото момиче в стаята, по-висока д ори и от мен. И тъкмо се питам точно
колко ли е висока, опитвайки се д а зад ействам окомера си, когато тя улавя поглед а ми.
Под хилва се и извръща глава. Аз също извръщам глава, а когато отново поглежд ам напред , тя
стои пред мен и хваща ръката ми. Аз се изправям, обаче не ми се танцува и й го казвам.
— На мен също не ми се танцува — казва тя. — Ела горе!
Стиска ръката ми и аз тръгвам след нея, а килимът гъд еличка стъпалата на краката ми
през чорапите. Стигаме д о горния край на стълбите и аз се вкаменявам като статуя. Някои от