разболяват и мен. Вече не знам кое е реално и кое — не. — Поглежд а към кувертюрата, а по сле
бързо вд ига глава. — Направи опит за самоубийство. Говореше често за това, но никога не го
направи. Допред и д ва д ена. Сега баща ми е с нея в Уинд зор, но аз не мога повече. — Раменете
й се отпускат. — Както и д а е. Сигурно това ме е направило толкова устойчива на изненад ите.
— Съжалявам. — Сяд ам на леглото и погалвам рамото й. — Дали ще се оправи?
— О, ще се оправи! Но някой д ен пак ще се влоши. При нея нещата са така. Никога не се
променят.
— Съжалявам — повтарям. — Не знам какво д а кажа.
— Не е необход имо д а казваш нищо. И не искам повече д а говоря за това.
Аз протягам ръка и хващам нейната. Част от мен усеща, че не би трябвало д а го правя и
че всяко ед но от нещата, които направих тази вечер, би накарало Саша отново д а ме намрази.
Но все пак го правя. Джилиан свежд а очи към ръцете си и се приближава д о мен.
— Само не си въобразявай нещо — промърморва.
Главите ни се отпускат на възглавницата и тя обгръща с ръка гърд ите ми. Диша
повърхно стно, но не се разплаква. Труд но ми е д а направя това с нея. То е точно толкова
лично, колкото и д ругото, което правихме пред и. Напомня ми за про стичките неща межд у
Саша и мен. И ме заболява толкова много, че ми е невъзможно д а се отпусна.
Никой от нас не го прави.
Осемнайсет
Когато се събужд ам, установявам, че лявата ми ръка се е схванала. Часът е три и
сед емнайсет, а Джилиан д иша леко д о мен. Изглежд а абсолютно невинна в съня си, д о ста по-
малка, отколкото в буд но състояние, и аз свежд ам поглед към розовите нокти на краката й и
от гърд ите ми се изтръгва възд ишка на облекчение. Нещата межд у нас стигнаха много по-
д алече, отколкото би трябвало, но можеше д а бъд е и по-зле. Измъквам се от леглото и
започвам д а въртя лавата си ръка, за д а я накарам отново д а проработи.
Засега не се чувствам още съвсем нормален, но отивам натам. Вече вижд ам д обре, което
е показателно. Онова, което ми трябва сега, е вод а или още по-д обре — кока-кола. Разресвам
ко сата си с пръсти и тръгвам към д олния етаж.
В кухнята цари тишина, а запасите от безалкохолни напитки се оказват изчерпани, така че
изплаквам ед на от мръсните чаши в мивката и я пълня с обикновена чешмяна вод а. Това е
най-слад ката вод а, която някога съм пил, и пред и д а се усетя, съм изгълтал д ве чаши. Странно
е как човек може д а прод ължава д а крачи из света, независимо колко гад но се чувства.
Правя завой към д невната. Две момичета танцуват и пушат, а под ът и д иванът около тях
са пълни с тела в различни фази на заспиване. Метан — д еветокласничката, която сед еше в
скута на Марк, също е там, но аз съм сигурен, че все някой ще ме светне какво е станало по-
нататък. Насочвам се към телевизионната стая и ед ва не се препъвам в Кийлър. Той сед и на
под а с блажено заспалата в обятията му Вики и изглежд а ненормално трезвен насред стая,
пълна с момчета и момичета в полу и безсъзнание.
— Кийлър! — Измина д о ста време, откакто говорих за по след ен път, така че гласът ми
прозвучава по-силно, отколкото съм възнамерявал.
Той по ставя пръст на устата си и сочи към Вики, която отд авна е в страната на сънищата.
Премества я колкото му е възможно по-внимателно и тя се опъва на под а, без д а отвори очи.
— Вижд ал ли си Джилиан? — пита, когато д вамата се запътваме към кухнята. — Реших,
че сигурно сте си тръгнали. Къд е бяхте през по след ните д ва часа?
— Горе е и спи. Добре е.
— И през цялото това време си бил с нея, така ли? — сепва се приятелят ми.
— Не се тревожи! — вд игам ръка. — Нищо не е станало. Само говорихме.
Кийлър стиска устни и изръмжава:
— Не ме лъжеш, нали? Над явам се, че не би сторил нищо лошо на братовчед ка ми! В
момента има големи проблеми. Не мога д а говоря за това, но истината е, че по след ното,
което сега й трябва, е някой д а си поиграе с нея и д а я захвърли.
— Да, знам. Каза ми за майка си.
Кийлър примигва изненад ано.
— Защото аз започнах д а губя контрол и й разказах за Саша — прод ължавам. — Сериозно
ти казвам, бе, човек! Само си говорихме, а по сле заспахме!
Кийлър се отпуска на барплота и промърморва:
— А аз си мислех, че не искаш никой д руг д а знае за Саша.
— Про сто не бях на себе си. Лоша работа. И все още не се чувствам д обре. — Грабвам
чашата, която ползвах пред и малко, пълня я отново и поглъщам още вод а. — Смятам д а се