измъкна със след ващия с кола, който мисли д а си тръгва.
— Окей — изрича колебливо Кийлър. Не ми е ясно д али се притеснява за мен, или не
вярва на историята ми.
— Виж какво, можеш д а я питаш и сам, когато се събуд и!
— А, не, вярвам ти! — Махва с ръка той. — Мисля, че Джона се канеше скоро д а си
тръгва. Виж д али няма д а може д а те откара.
Джона ме хвърля д о нас и аз влизам на пръсти в къщата. Не че нарушавам някакъв вечерен
час или нещо под обно, обаче не искам мама д а ме вижд а в под обно състояние. Щом се
д обирам д о стаята си, се хвърлям вед нага на леглото и заспивам върху завивките. Сънувам
безброй сънища. Всички се сливат в ед ин и сякаш цяла нощ сънувам ед ин безкраен епо с. Само
д ето моят няма никакъв смисъл. Когато накрая се събужд ам, имам чувството, че съм спал д ни
наред , обаче рад иочасовникът ми показва ед ва 7:39 часа. Звънецът на вратата звъни, обаче аз
се претъркулвам по корем и не му обръщам внимание. В мига, в който спира, автоматично се
връщам в безсъзнание.
— Ник! — Това е гласът на мама и аз се претъркулвам обратно и отварям очи. — Нейтън е
д олу и те чака. — Облечена е във виолетовия си халат и звучи много сънено.
— Нейтън ли? — Потривам залепналите си от гурели очи и о ставам в леглото. Езикът ми
е като мръсен парцал.
— Връщам се в леглото — казва тя. — Ти се оправяй.
Глед ам невижд ащо след нея няколко секунд и, след което се насилвам д а стана от
леглото. По след ното нещо, което си спомням, е как ям портокали и споря с Брид жит в
някакъв безсмислен сън. Не че това, което сега се случва, е нещо по-д обро. Нейтън в д ома ми
пред и о сем сутринта на Нова год ина не би могло д а е д обра новина.
Слизам д олу, все още облечен във вчерашните си д рехи, и заварвам Нейтън в кухнята,
вторачен в гъргорещата кафемашина.
— Извинявай. Знам, че е рано — казва и очите му се стрелват за миг към мен. — Опитах
д а се свържа с теб по мобилния, но сигурно батерията му е свършила.
Пак започвам д а търкам очи и присяд ам д о него на масата.
— Прав си, че е рано. Какво става?
— Новогод ишното парти снощи. — Потропва по масата. — Баща ми вд игна голям
сканд ал зарад и него. Прибрах се вкъщи пред и д ва часа и му споменах някои неща, които той
не искаше д а чуе. И сега ми трябва местенце, къд ето д а се скатая за д вайсет и четири часа, д окато той се успокои.
— Няма проблеми.
Гъргорещото кафе и изглежд а, и вони отвратително. Ед инственото нещо, за което си
мечтая на този свят, е портокалов сок. Затова ставам и си наливам ед на чаша, д окато Нейтън
още чака кафето си.
— И какво по-точно му каза? — питам, след като отпивам няколко глътки.
— Ник. — Нейтън се смръщва и свежд а глава. — Не мисля, че и ти би искал д а знаеш.
Прав е. Обаче и не бих го признал. Глед ам как кафеварката се пълни с мръсната кафява
течно ст и прод ължавам д а пия портокалов сок. Какво е количеството информация, която
човек би трябвало д а знае за приятелите си? Какво би трябвало д а го питам — д али е отгоре
или отд олу ли? Или нещо д руго?
— Окей — изричам. — Няма нужд а д а ми казваш.
— По-скоро не искаш д а ти казвам — повтаря той. — Но няма проблеми.
— Виж какво. — Оставям чашата си на масата и го поглежд ам в очите. — Аз също не ти
казвам всичко, нали? Може би и за теб не е необход имо д а знаеш всичко за мен, както и за мен
не е необход имо д а знам всичко за теб.
— Да, ама, Ник… — Поглежд а ме тъжно Нейтън. — Някой д ен все ще бъд а с някого.
Над явам се, д е.
— Знам! — срязвам го. — Схващам, Нейт, но не искам д а знам под робно стите.
— Защото мислиш, че е против природ ата. — Гласът му звучи спокойно, но очите му
изд ават гняв.
— Никога не съм казвал под обно нещо! Защо д ойд е у д ома, щом смяташ, че така мисля?
— Защото си най-д обрият ми приятел. И не искам д а ми се налага д а ход я никъд е
д ругад е.
Пръстите ми обгръщат плътно чашата. Не искам д а говоря за това. Не искам д ори д а
мисля за това!
— Не е необход имо д а ход иш никъд е д ругад е — казвам му. — Откъд е ги измисляш тези
глупо сти? Май забравяш какво казах на баща ти, а?
— Не съм забравил, но когато разговаряме, го усещам. Ти всъщно ст не искаш д а знаеш!
Казваш правилните неща, но не искаш нищо д а става. Искаш от мен д а бъд а нормален.
Не искам той д а бъд е нормален. Не искам д ори аз самият д а бъд а нормален. Тази д ума
вече не означава нищичко.