разликата. Стига д а не стъпвам на лед а, разбира се.
В края на работния д ен ме взема мама. Настанява се на мястото за пътника и затваря очи,
сякаш вече ми има пълно д оверие, че мога д а я откарам вкъщи без над зор. Но го прави някак
си много натрапчиво. Сигурно това е нейният начин д а ми каже, че ми има д оверие, без д а го
казва наистина. Аз също би трябвало д а й имам д оверие, обаче все още не съм й казал
нищичко за Бъд ни вечер. Тя безсъмнено прод ължава д а ми е обид ена за това и чувството като
че ли няма д а отмине скоро. Онова, което обаче не разбира, е, че аз прозирам мотивите зад
всяко нейно д ействие, което изобщо не спомага за сближаването ни — точно обратното,
отд алечава ме от нея.
— Как беше на работа? — пита накрая и бавно отваря очи.
— Нормално.
— Още ли ти е приятно там?
— Няма проблеми. — Глед ам си пътя, но я усещам как се смръщва д о мен.
— Утре, когато станеш за училище, вече ще съм излязла — съобщава. — Имам интервю за
нова работа.
— Страхотно! — Усмихвам й се. Онези резюмета, д ето ги пращаше, й о сигуриха вече д ве
интервюта по телефона, но засега нищо. — Желая ти късмет! Убед ен съм, че ще ги разбиеш!
— Виж в по след ното не съм много сигурна! — засмива се майка ми. — Онези
провокативни въпро си направо ме съсипват. „Какъв би бил вашият личен прино с за тази
работа? Опишете случай в настоящата си работа, когато благод арение на вас е била
пред отвратена потенциална катастрофа!“ И д руги от този род .
— Защо не си завед еш и ад воката? — под мятам на шега.
— А защо не вземеш ти д а отид еш вместо мен на тези интервюта, а? — парира ме мама.
— Теб те бива много повече в измисляне на отговори в д вижение — точно като баща ти.
Не би го казала, ако знаеше и половината от нещата, които се случиха напо след ък. Бих се
разсмял, ако имах сили. Но сега прод ължавам д а си карам — самото олицетворение на
сериозно стта.
— О, Никълъс! — възд ъхва мама, кръсто сва ръце пред гърд и и се втренчва през
прозореца.
— О, какво?
— Защо вече не можем д а си говорим като нормални хора? — свежд а тъжно глава тя.
— Мамо! — Толкова съм станал безчувствен, че изобщо не ми пука. — Стига с тази
мелод рама! Сега про сто си говорим за твоето интервю! Непрекъснато измисляш разни повод и
д а се оплакваш!
— Наистина — изрича хлад но мама. — Мисля, че е крайно време д а се науча в твое
присъствие д а се изключвам от чувства.
— Мамка му! — Изключително стимулиращо, мамо, няма що! — Разбери, не си играя
игрички с теб! Само защото не ти казвам всичко, не означава, че ти имаш право д а се д ържиш
така!
— Никълъс, не можеш д а очакваш д а се д ържиш така, както си искаш, и д а се
разминаваш без по след ствия!
— Но аз Не Съм Ти Направил Нищо! — изкрещявам.
— А аз Не Съм Ти Казала Нищо! — крещи в отговор тя.
Това са по след ните д уми, които си разменяме за този д ен.
Мама се измъква от колата в мига, в който спирам на алеята, след което аз отварям гаража
и паркирам колата вътре. Гневът ми се стопява в мига, в който прекрачвам стаята си. Свивам
се на леглото и се заслушвам в музиката на сестра ми, която д о стига д о мен през стената.
Чувствам се толкова самотен! Но тази вечер никой не може д а ми помогне, д ори и Саша. Утре
вечер всичко ще бъд е различно и повечето хора сигурно няма д а забележат. Пред и полагахме
такива усилия всичко д а се ръковод и от „ние“, а не от „аз“ и „ти“, и тази вечер пред почитам
също д а мисля за нас като за „нас“, но какво е онова нещо вътре в нея, ако не „ние“?!
Не по стъпихме честно с това същество. И изобщо не знам д али съществува начин д а
по стъпим така, че абсолютно всички д а бъд ат д оволни. Та онова мъниче си има и сърце, и
всичко! Вярно, че лекарите все още не биха могли д а чуят сърцето му, но то си е там! А скоро
няма д а бъд е! Скоро то няма д а бъд е абсолютно нищо и аз ще прод ължа напред , без него, но
вече нищо няма д а бъд е същото.
Много съжалявам, мъниче! Знам, че това няма д а промени нищо. Безполезно е д а
съжалявам, но не мога иначе.
Съжалявам!
Изгасям лампата и се пъхвам под завивките. Сънят ид ва на приливи и отливи. Не сънувам.
Про сто прехвърлям нещата отново и отново в съзнанието си и съм напълно буд ен много
пред и включването на алармата. Вчерашните д рехи са залепнали за тялото ми и аз ги обелвам
от него и се затътрям под д уша, а след това със същото темпо се насочвам към кухнята. Мама