тъкмо д овършва кафето си. Облечена е със светло сив ко стюм. Вд ига очи към мен и казва:
— Много рано си станал!
— Аха. Ти излизаш ли вече?
— Да. За онова интервю, за което ти споменах — отговаря в телеграфен стил тя.
— Спомням си. Късмет!
— Благод аря! — отвръща тя, внезапно разчувствана. Оставя чашата си в мивката и леко
се усмихва. — По-д обре д а взема д а тръгвам. Не е хубаво д а закъснявам.
— Много късмет! — повтарям. Късметът никога не е излишен и колкото повече, толкова
по-д обре. Освен това нямам какво д руго д а й кажа.
Присяд ам на кухненската маса с чаша портокалов сок в ръце и купичка корнфлейкс. А
по сле отивам на училище. Никога д о сега не съм тръгвал толкова рано за д аскало и когато
пристигам, там няма почти никой. Вземам на аванта ед на цигара от някакъв д еветокласник с
рошава рижа ко са и я изпушвам на паркинга д о училище. А хлапето, чието име изобщо не
запомням, ме глед а така, сякаш съм царска о соба, и непрекъснато повтаря името ми. По сле
ид ват д ве негови приятелчета и също го муфтят с цигари. Ед ин от тях пита д али и аз съм
ход ил на купона у Марк Геру и д али слуховете за Меган са верни. Казвам им, че не трябва д а
обръщат внимание на клюки и че по купоните стават какви ли не глупо сти. Вярно, и аз вид ях
част от нещата, но не е моя работа д а ги приказвам.
— Спокойно, човече! — под хвърля пъпчивия д еветокласник. — Про сто си питам!
— Но зад аваш глупав въпро с! — отсичам и сигурно изглежд ам много кръвожад но,
защото в очите на хлапетата прочитам страх.
Хвърлям фаса си и се връщам към д аскало. Холанд и Диего разговарят в корид ора. Тя
тъкмо прибира палтото си в шкафчето, а той се е облегнал д о него и се хили така, сякаш тя
току-що е изрекла нещо ад ски смешно. Не ме забелязват, а и аз не ги закачам.
Първите д ва часа имаме физика. Хвърлям тухлата, наречена учебник, на масата пред мен,
грабвам ед ин молив и започвам д а си д раскам нещо на хвърчащ лист. Не ми е възможно д а
стоя мирен. Непрекъснато шавам в стола и от време на време потропвам с пръсти по масата.
Момичето вляво от мен ми хвърля гневни поглед и и скърца със зъби.
След ващите няколко часа не д опринасят с нищо за под обряването на д еня ми. Учителят
ми по английски, го спод ин Дийбъл, трябва д а повтори името ми няколко пъти, д окато го чуя.
Нямам никаква пред става какви ги приказва — блея си нанякъд е и си мисля за след обед а.
Нямам пред става точно в колко часа ще се случи, но с всяка след ваща секунд а паниката ми се
засилва. Гласът ми глъхне, когато се опитвам д а кажа нещо, а го спод ин Дийбъл изсумтява
презрително, като че ли съм про сто поред ният му тъп ученик, нед о стоен за неговото време и
усилия.
— Благод аря за проникновеното тълкувание, Ник — изрича сухо, правейки се на
интересен.
Накрая ид ва време за обяд , обаче аз не съм глад ен. Социализирането изобщо не стои на
д невен ред . Нямам никакво желание д а сед я с Кийлър и Гавин и д а се преструвам, че всичко е
наред . Тялото ми само взема решение. Измъква се от стола и излиза под зимното слънце.
Възд ухът е студ ен, но за рад о ст няма вятър и аз тръгвам напред . Краката ми ме отвежд ат чак
д олу, д о езерото, къд ето спирам и се вторачвам във вод ата. Като я глед а човек, направо д а не
повярва, че някога става д о статъчно топла за плуване. Спомням си за онзи първи д ен със
Саша, за това колко неспокоен се чувствах. Сега всичко ми се струва нереално, сякаш никога
не е било, сякаш съм си го измислил. Почти съм сигурен, че от д нес нататък вече нищо никога
няма д а бъд е ид еално.
Прикляквам и пъхвам ръка във вод ата. Тя е лед ено студ ена и инстинктът ми за
само съхранение ми под сказва вед нага д а я извад я, но прод ължавам д а я д ържа така цяла
минута, д окато ме заболи.
По сле краката ми отново решават д а тръгнат и аз тръгвам след тях към парка на хълма.
Двама възрастни люлеят на люлките д ве момченца с д ебели плетени ръкавички. Друга жена
стои в о сновата на д ървената катерушка и не отлепя очи от малко момиченце с къд рава рижа
ко са, кацнало на върха.
— Пени! — провиква се жената. — Не си ли глад на?
— Не, мамо! — провиква се д етето. Има перфектен британски акцент, който я кара д а
изглежд а неестествено голяма. — Искаш ли вече д а слизам?
— Както ти искаш, миличка! — отговаря майката.
Момиченцето сяд а на върха на катерушката и се оглежд а важно. По сле пак се провиква: