— Скоро ще сляза, но не вед нага!
Говори толкова перфектно, че направо ме убива. Поглежд ам тази малка Пени, опакована
като за полюса, и й се усмихвам. Тя ми помахва от върха на катерушката и вика на майка си:
— Мамо, онова момче ни глед а!
Странно. Пени не е на повече от пет, обаче вече знае, че не съм мъж.
— Няма нищо, Пени — отговаря майка й и в гласа й се усеща леко притеснение. — Няма
д а ти направи нищо.
— Знам бе, мамо! — махва с ръка тя и се спуска от катерушката.
Обръщам им гръб и прод ължавам напред , но все още ги чувам:
— Мамо — казва д етето, — ти ще бъд еш д о мен много време, нали?
Направо не е за вярване как на ед но малко д ете могат д а му хрумнат под обни зрели неща.
Очевид но на някои се отд ава.
— Разбира се — отговаря майката. — Год ини и год ини наред !
— Год ини и год ини наред — повтаря Пени и в този момент сякаш я чувам как си казва:
„Колко време всъщно ст е това?“
Човек никога не може д а бъд е сигурен в нищо, д ори когато е на пет год инки. Вече ми
писва д а вървя и не знам къд е още д а отид а. Главата ми бучи и ми ид ва д а си изповръщам
червата, само д ето вътре няма нищо д руго, о свен корнфлейкс и портокалов сок.
Пресичам улицата и тръгвам покрай магазините на главната улица. Неколцина смелчаци
са решили д а се възползват от слънцето и разхожд ат кучетата си. Черен лабрад ор ретрийвър,
завързан за уличен знак пред вход а на „Старбъкс“, поглъща о статъците от пакетче чипс.
По сле пак започват къщите и аз тръгвам на север, след което завивам наляво. Това е
кварталът на Кийлър. Прекарал съм толкова много време тук, че ми е като втори д ом.
Повечето от съсед ите на приятеля ми все още не са свалили колед ните си украси, а семейство
точно срещу тях д ържи на моравата си шест елена. Дяд о Колед а обаче очевид но се е
поуморил и е прилегнал д а си почине. Отивам при него, изправям го и се зад ържам за малко
пред алеята на Кийлър.
Би трябвало д а се прибера у д ома и д а се заключа в стаята си. Не би трябвало д а отивам
д о вратата на Кийлър и д а звъня. Братовчед ка му може би не е вкъщи. Ами ако е?
Ала не мога д а се контролирам. Тръгвам нагоре по алеята и натискам звънеца. Джилиан
отваря. Смръщва се, когато ме вижд а, и казва:
— Го спод и, каква жалка картинка си само!
Нищо под обно. Игра на въображението.
Та тя застава пред мен в д ънки и пуловер на червени ивици, глед а ме изненад ано и ме
чака д а кажа нещо.
— Зд расти! — смотолявам.
— Зд расти! — позд равява тя. — Какво правиш тук?
— Аз про сто… разхожд ах се — опитвам се д а намеря д уми аз. — А по сле извед нъж се
озовах наблизо. — И по сочвам към Дяд о Колед а на отсрещната морава.
— Не си ли на училище? — пита и ме оглежд а внимателно.
— Всъщно ст, д а. — Тя протяга ръка и ме д ръпва вътре.
Джилиан се обляга на стената и ме глед а как си събувам обувките.
— Добре ли си? — пита. Щях ли д а бъд а тук, ако бях д обре? Поклащам глава и се
изправям неловко в антрето. — Искаш ли д а поговорим? — пита.
— Не. — Отсичам, обръщам се и се привежд ам за обувките си. — Трябва д а тръгвам.
— Не, о стани! — настоява Джилиан. — Ще ти направя нещо топло. — Доко сва ръката ми
и казва: — Много си студ ен. От колко време се разхожд аш навън?
Мисълта ми се връща към Пени и майка й в парка. Глад на ли си? Какво ме кара д а мисля,
че мога д а се натреса така на момиче, което познавам ед ва от шест д ена?
— Няма нищо, д обре съм — казвам. — Не е чак толкова студ ено.
Отиваме в кухнята и Джилиан приготвя д ва горещи шоколад а. Под ава ми ед иния и се
насочва към д невната. От стереоуред бата се но си някакъв д жаз, а на масичката вижд ам
отворен роман на Клайв Баркър.
— Трябваше д а ти се обад я, че тръгвам. Тогава д е, на Нова год ина — казвам, като се
отпускам д о нея на д ивана. — Про сто се чувствах много странно от цялата работа — не само
зарад и теб, но и зарад и онова, с моята приятелка.
— Бившата ти приятелка — напомня ми тя и накланя къд равата си руса глава.
— Да, права си, но точно в това е проблемът — че не я чувствам като бивша. — Отпивам
от горещия шоколад , а по сле си топля ръцете на чашата. — А ти имаш ли вести за майка си?
— Всъщно ст, д а. Баща ми казва, че вече била по-д обре. — Поглежд а ме ко со. — Иска
този уикенд д а се прибирам.
— Мислех, че ще о станеш по-д ълго.
— И аз така си мислех. Знам, че татко се справя с нещата по-д обре, когато не съм около
него. Когато съм там, започва д а ми се яд о сва, че не съм проявявала д о статъчно разбиране. —