Стисва зъби. — Проблемът обаче е, че вече изпускам от училище, а това ми е по след ната
год ина пред и университета.
— Майка ти трябва д а е била д о ста нещастна. — Не би трябвало д а проявявам такова
любопитство, но не мога д а се спра.
— Така е — кимва Джилиан и лицето й става безизразно. — Но всичко е въпро с на
химични реакции. За нея няма нужд а от причина, за д а бъд е нещастна. Всичко би могло д а я
направи нещастна, когато не взема лекарствата си. — Оставя чашата си д о романа на Клайв
Баркър и се обръща към мен. — Всъщно ст, защо д ойд е?
Отпивам пак от шоколад а си и казвам:
— Днес не мога д а изд ържа в училище. Опитах, но не се получава. — Ръцете ми са по-
студ ени от всякога, нищо, че д ържа топлата чаша. Чувствам се така, както онзи д ен в колата
на баща ми, но не искам д а изключвам като тогава. — Днес бившата ми приятелка прави
аборт. — Отд ръпвам се от Джилиан и заговорвам на стената: — Никой в д аскало… така д е, не
мога д а говоря с никого… а тя вече не ми позволява д а се д оближавам д о нея и… — Скачам
на крака и се уд рям в масичката. — Извинявай, много глупаво от моя страна д а д ойд а тук! Ти
си имаш д о статъчно грижи, за д а слушаш и моите. Пък и почти не те познавам!
Джилиан се изправя д о мен и казва:
— Моля те, сед ни! Няма нищо. Всъщно ст изобщо не искам д а се връщам към проблемите
на майка ми. Снощи с баща ми говорихме цял час и аз… — Поема си д ълбоко д ъх. — Да, не е
лесно. — Доко сва ръката ми и вплита пръсти в моите. — Хайд е, сед ни!
Аз сяд ам и тя сяд а д о мен. Знам, че тя чу как Гавин ме пита защо съм се отказал от хокея,
но този път решавам д а й обясня истинската причина, както и че д ва д ена се крих у Нейтън. À
тя ми казва, че трябва д а се върна в отбора колкото ми е възможно по-скоро. По сле спод еля,
че в род ния си град играе в някаква юношеска театрална трупа, която много й помагала —
много било полезно д а се преструваш, че си някой д руг. Може би точно това е и проблемът
ми с хокея — винаги съм си аз. Разпитвам я за театралната трупа, а тя казва, че през есента са
по ставяли ед ин мюзикъл и тя получила главната роля.
— Ти можеш д а пееш? — поглежд ам я изумено.
— Да, много обичам д а пея — отговаря с лека усмивка тя. — Когато бях малка, пеех на
всеки, който ид ваше у д ома. Организирах измислени конкурси с хлапетата от нашия клас и
слагах род ителите им за съд ии. Голяма отврат!
Усмихвам се и я моля д а изпее любимата си песен.
— Какво, сега д а пея?!
— Защо не! Мъничко.
Скръствам ръце пред гърд и и потъвам още по-д ълбоко в д ивана, очаквайки я д а откаже.
Вместо това обаче тя отпива глътка вод а, пред упрежд ава ме, че песента е мръсничка, и
започва. Държи главата си високо изправена и пее много приятно и тъжно, като ме глед а
право в очите. Оставям я д а изпее цялата песен, без д а я спра, но накрая тя сама спира точно
след припева.
— Наистина си д обра! — казвам напълно искрено. — Но ти сигурно си го знаеш.
Телата ни се намират толкова близо ед но д о д руго, че безпроблемно се сливат. Но на
Нова год ина прекарахме д ва часа прегърнати, без д а правим нищо д руго, така че сега
близо стта ид ва естествено, и по степенно се отпускаме на д ивана, д окато накрая телата ни се
преплитат. Чувствам как сърцето й бие срещу моето и ми ид ва д а се разплача, но не си
позволявам. Заравям лице във врата й и нежно я целувам. Прод ължаваме д а лежим
непод вижно. Старая се д а не мърд ам, за д а не сложа край на мига. Очевид но съм пристрастен
към това, а въобще не трябваше д а ид вам тук. Пръстите ми се плъзват по бузата й и аз се
отд ръпвам, за д а я поглед на.
Обаче Джилиан сигурно влад ее телепатия, защото се обръща ед новременно с мен и казва:
— Знаеш, че межд у нас нищо не може д а стане, нали? Не сме избрали под ход ящия
момент.
— Да, знам — кимвам тъжно. — Съжалявам. — Съжалявам за всичко и о свобожд авам
ръцете и краката си и усещам как кръвта се изтича от лицето ми.
— Питам се д али бихме се харесали, ако се бяхме срещнали при нормални обстоятелства
— размишлява на глас Джилиан, изправя се и протяга ръка към чашата си. — И какво щеше д а
се случи на онова парти?
— Пак щях д а те харесам — казвам аз. — Но какво би се случило, виж това не знам.
— При нормални обстоятелства сигурно изобщо нямаше д а бъд а на партито.
— Сигурно.
Сигурно и аз нямаше д а бъд а, ако д вамата със Саша още ход ехме. Всъщно ст и за трима ни