съществува цяла алтернативна поред ица от събития, които са могли д а ни се случат.
След ващите д вайсетина минути прекарваме в опити за разговори на всякакви д руги
теми, само не и на тези, които ни тормозят. Но те очевид но пак намират начин д а си
проправят път към нас, защото по ед но време Джилиан пита:
— Какво ще правиш, когато си тръгнеш оттук?
— Ще си отид а у д ома.
— А по сле?
— По сле ще я чакам д а ми се обад и. — Часовникът ми показва д ва и д вайсет и ед на
след обед . Може и вече д а е станало. Над явам се. Пак оборвам глава, но бързам д а си напомня,
че е за д обро. Дали и аз щях д а мога д а извед а това д ете в парка, д а вися под катерушката и
д а му обещавам, че ще бъд а винаги с него?
— Трябва д а тръгвам! — казвам.
— Няма нужд а д а бързаш — казва Джилиан. — Пред и три и половина не очаквам никого.
— Все пак трябва д а вървя. — Ставам и тръгвам бавно към вратата, като я чакам д а
тръгне след мен. — Извинявай за онова пред и!
— Така стана по-д обре — отговаря Джилиан. — И мисля, че ти също го знаеш.
Знам го. Ръцете ми висят като ненужни прид атъци и усещам, че д ушата ми е празна.
— Може ли д а те прегърна за д овижд ане? Сигурно никога повече няма д а те вид я.
— Разбира се! — изрича Джилиан с блеснали очи, сякаш изобщо не е било необход имо д а
питам. Пристъпва към мен и обгръща гърба ми с ръце. Аз също я прегръщам.
— Нищо не се знае! Някой д ен пак може д а се срещнем! — прошепва.
Аз я пускам и кимвам. Знам, че нищо повече няма д а се случи, но тя е права — така е по-
д обре. Онова, което е межд у нас, ще си о стане нед око снато. Това е точно вкусът на
чистотата, пред и д а я омърсиш.
Двайсет
Нейтън се обажд а в четири. Не знаел, че няма д а ход я след обед на училище, и искал д а се
увери, че съм д обре. Бих могъл д а му кажа за Пени — момиченцето в парка, и как накрая се
озовах пред къщата на Кийлър и се срещнах с Джилиан, но това ще почака. Напо след ък ми
писна д а се обяснявам, а о свен това всичко е само фон. Той знае, че Саша д нес е на аборт и
знае какво изпитвам. Той винаги знае.
— Не знам д али утре ще мога д а д ойд а на училище — казвам му. — Искам д а я вид я.
— Дали нейните ще ти позволят?
— Да, това е проблемът.
— Нали е казала, че в понед елник ще бъд е на училище? — напомня ми той.
А аз се опитвам д а чакам търпеливо обажд ането й. В сряд а вечерта стоя д о късно и
непрекъснато проверявам ту есемесите, ту имейлите си. Убед ен съм, че все някой щеше д а ми
се обад и, ако нещо не беше наред , но сега се налага д а чуя гласа й, про сто за всеки случай.
Рано на след ващата сутрин обаче се пред авам и й изпращам есемес.
Снишавам се, д окато мама излезе, а по сле казвам на Холанд , че няма д а ход я на училище.
Тя изобщо не се изненад ва и д ори не пита защо — вече знае, че няма д а й кажа.
Вземам мобилния и слушалката на д омашния телефон в банята и се пъхвам под д уша.
След сед мица и половина без хокей тялото ми вече се чувства различно — лениво от липса на
употреба. С изключение на лятната ваканция това е най-д ългият период , в който не съм бил на
лед а, откакто пред и д ве год ини изкълчих глезена си. Понякога обаче изкълчването може д а
бъд е по-фатално и от счупването и д есният ми глезен така и си о стана по-слаб от левия.
И най-д ребното нещо е в състояние д а те промени.
Избърсвам се и се паркирам пред телевизора. Може би Саша няма д а провери есемесите
си д нес. Може би си мисли, че съм на училище и затова ще се обад и чак д овечера. Но ще й
д ам още малко време. Не искам д а я буд я, ако още спи.
Така минават още час и половина — аз все така глед ам музикални клипове по
телевизията, а телефонът все така не звъни. Качвам се в стаята си и проверявам имейлите си.
Има някакъв спам, който ми обещава фиксирана ипотечна лихва, д руг, който пред лага
сед емд есет и пет процента отстъпка от мастило за принтери, а трети, който се опитва д а ме
под мами д а си уголемя пениса. Изтривам всичките и чакам точно д о 10:46. И тогава се
пред авам и набирам мобилния телефон на Саша. На второто позвъняване отговаря го спожа
Ясински и аз д отолкова се шашвам, че чувам нейния глас от телефона на Саша, че замръзвам.
— Ало? — повтаря го спожа Ясински. — Кой е?
— Да, аз съм. Ник.
— Зд равей, Ник. — Гласът й звучи официално и сд ържано, като че ли се опитвам д а й
прод ам прозорци, от които тя няма нужд а.