— Може ли д а говоря със Саша? — питам. — Още не ми се е обад ила, а искам д а се
уверя, че е д обре.
— Тя спи.
— Но д обре ли е?
— Справя се. — Тонът на го спожа Ясински се изо стря. — Ник, не искам повече д а се
обажд аш тук! Знам, че в училище ще се вижд ате, но е по-д обре д а спазвате д истанция. Зарад и
нея, разбираш ли?
— Про сто исках д а съм сигурен, че е д обре — повтарям. — Все още мисля за нея. — Това
е повече, отколкото исках д а кажа, но не спирам д отук. — Не исках д а става така! Знам, че тя
е много специална!
— Да, така е — съгласява се майка й. — Сега аз ще се грижа за нея. Не се притеснявай!
И телефонът в ръката ми замлъква. Първоначално си казвам, че Саша все пак ще ми се
обад и. Нали знае, че искам д а я чуя? Но часовете си текат и по сле ид ва след обед ът.
Понед елник е чак след три д ена. Той е про сто бъд еще — д ен, който може и никога д а не
настъпи.
Вече окончателно полуд явам. Не ме интересува какво казва майка й. Разбирам го, но
отказвам д а го чуя. Пъхвам мобилния в д жоба си, обувам си обувките, хвърлям палтото на
гърба си и тръгвам към къщата на Саша. Тя изглежд а самотна без колед ните си украси. А
Бъд ни вечер ми се струва точно толкова отд авна, колкото и лятото.
Тръгвам бавно по алеята на семейство Ясински и натискам звънеца. Лицето на го спожа
Ясински се изопва, когато отваря и ме вижд а.
— Ник, не трябва д а ид ваш тук! — казва и бръчките по челото й се увеличават. —
Мислех, че вече сме се разбрали! Това е по след ното, което й трябва сега на Саша!
— Съжалявам! — Привежд ам глава, но не помръд вам. — Трябва д а я вид я!
— Значи ще ми създ аваш проблеми, така ли? — Го спожа Ясински стяга зд раво колана на
жилетката си и ме изпепелява с поглед .
— Не, но… — Започвам д а търкам ръбовете на д ънките си. — Може ли поне д а я питате
д али иска д а ме вид и? Моля ви се! — Гърлото ми пак започва д а се стяга. Не мога повече д а
изд ържам д а говоря с майка й, обаче краката ми отказват д а помръд нат.
— Защо правиш нещата по-труд ни, отколкото вече са? — вирва глава го спожа Ясински.
— Разбираш ли какво правиш, Ник?
Да разбирам, обаче пак не мога д а помръд на.
— Моля ви! — изричам прегракнало. — Само я попитайте!
И д вамата чуваме стърженето в гласа ми и аз примигвам срещу отворената врата, като се
моля д а не се разрева. Моментът се проточва. Аз не мога д а говоря повече, а тя отказва д а
говори повече. Накрая пускам д ънките си и вижд ам как го спожа Ясински свива устни и
отсича:
— Добре, ще я попитам! Изчакай тук!
Затръшва вратата под но са ми и за момент си казвам, че това е краят, че съм пропилял и
по след ния си шанс. А по сле тя се появява отново и ме кани вътре, като шепне
съзаклятнически:
— Саша е в стаята си!
Пуска ме д а мина покрай нея. Чувствам поглед а й в тила си, д окато се качвам по
стълбите. Вратата на Саша е затворена. Отварям и тихо се намъквам вътре. Пуловерът под
палтото ми е залепнал на гърба ми. Побързвам д а изтрия д лани в д ънките си, защото те също
са влажни.
Саша лежи на леглото в тъмнозелен анцуг, под пряла гръб на възглавниците. Ко сата й е
сплескана и под очите й има огромни тъмни кръгове, но иначе е д обре. Глед а телевизия, което
е нещо ново в стаята й. Поглед ът й се плъзва към мен, когато ме вижд а.
— Зд расти! — изричам тихичко. — Обажд ах се, но ти още спеше.
— Да, мама ми каза. Мислех д а ти се обад я по-късно.
— Няма д а се застоявам. — Заставам пред тоалетката й и усещам гърлото си като
изстъргано с шкурка. — Про сто исках д а вид я как си.
— Добре съм — отговаря тя и започва д а върти ръкава си. — Малко ме боли още.
Тогава забелязвам шишенце тиленол на нощното шкафче д о нея, точно д о висока чаша с
натурален сок, който ми прилича на червени боровинки. Там е и нейното любимо старо мече.
Облягам се на тоалетката, стискам зд раво ръба й и свежд ам глава.
— Ник, нед ей! — заповяд ва ми Саша.
— Няма. — Преглъщам. — Рад вам се, че си д обре. — Преглъщам пак, твърд о решен д а не
влошавам нещата, но когато вд игам очи, вижд ам, че по бузите на Саша се стичат сълзи. И
тогава моите също бликват неуд ържимо. Няма що, много твърд мъж съм!
— Гад но ли беше? — питам прегракнало.
Саша изтрива очи, но сълзите й прод ължават д а се стичат.
— Про сто бях много уплашена. — И ме поглежд а право в очите. Не трябваше д а го
правя! — Никога не съм мислела, че ще извърша под обно нещо! Понякога д ори не ми