нормално, но ако не е прекалено. Казват, че абортът бил ед на от най-безопасните хирургични
процед ури, но това не означава, че няма неща, които не трябва д а се след ят. Като си мисля за
това, изпитвам облекчение, че не го направихме сами и че майката на Саша е д о нея и се
грижи за нея.
— Окей. — Привежд ам се и целувам нежно челото й. — Ще се вид им в понед елник.
— Да, д о понед елник. — Саша скръства ръце пред гърд и, точно както направи през онзи
д ен, когато хукнах след нея в училище. По сле изрича бързо: — Благод аря ти, че д ойд е! Не
знаеш колко много означава това за мен!
Пъхвам ръце в д жобовете и кимвам. Вече сме в края. Няма нищо за казване.
Ед инственото, което трябва д а направя, е д а изляза през тази врата.
Двайсет и едно
От д невната в нашата къща се разнасят гласове, смесващи се с мрачните акорд и на китари
на някаква английска група. Сестра ми е музикален инвалид и все слуша тези боклуци, д ето
ми лазят по нервите. Минавам покрай стаята, решен д а не я закачам, но точно тогава чувам
мъжки глас и се заковавам на стълбите. Над никвам и вижд ам след ната картинка: Холанд и
Диего сед ят ед ин срещу д руг на масичката и играят скрабъл.
Все ед но се върнах поне с три год ини назад във времето. Някъд е оттогава семейната ни
д ъска за скрабъл не е излизала на бял свят. Диего ме поглежд а през рамо, усмихва се и казва:
— Зд расти, Ник! Как е?
— Добре — отговарям. — А при теб?
— Бива — отвръща той.
Холанд ми се усмихва, за д а д ад е и тя своя прино с към зад ълбочения разговор, след
което аз се обръщам и пак тръгвам по стълбите. Качвам се в стаята си и сяд ам на под а д о
леглото. Чаршафите ми са на кълбо и матракът е оголен. През по след ните няколко д ена сънят
ми се състоеше пред имно от въртене във всички по соки и сега се чувствам изтощен, обаче
няма д а легна.
Когато чувам, че мама се е прибрала, слизам в кухнята и я хващам в момента, в който
вад и брюкселското зеле от хлад илника.
— Може ли д а поговорим? — питам. Човек би си помислил, че след толкова д ни
мълчание не бих могъл д а го кажа, но не е така. Сега съм на автопилот и ми е все тая.
— Мммм — обажд а се тя, като прод ължава д а оглежд а хлад илника. Равният ми тон
очевид но не е успял д а зад ейства алармата й. — Какво има?
— Ами, искам д а кажа… — И по сочвам хлад илника, въпреки че тя изобщо не ме
поглежд а. — Можеш ли д а спреш за малко и д а поговорим?
Тук вече мама изправя гръб и ме поглежд а в очите. Затваря хлад илника и кимва по по сока
на масата. Дръпвам си стол, изчаквам я д а сед не и сяд ам срещу нея. И вед нага след това
изтърсвам:
— Саша направи аборт.
Мама накланя глава. Стисва устни. Втренчва се в мен, без д а каже нищо. Аз свежд ам очи
към масата, по сле обратно към нея и чакам д а о смисли чутото.
— Добре ли е? — пита накрая.
— Ще се оправи.
Очите на мама са неразгад аеми. Вд ига глава и отваря уста.
— Нямах пред става, че вие д вамата сте стигнали чак д отам.
— Бяхме, пред и д а се разд елим — изричам безстрастно.
— И кога стана това? — пита мама.
— Вчера. — Гърлото ми започва д а пресъхва. Не съм близвал капчица вод а след срещата
със Саша. — Ед ва д нес я вид ях.
— Род ителите й знаят ли? Има ли кой д а се грижи за нея?
Кимвам тежко и обяснявам:
— Даже майка й я завед е за аборт. И сега е вкъщи при нея. — Мама се привежд а леко към
мен, а аз прод ължавам: — Казвам ти го ед ва сега, защото вземаш нещата прекалено навътре. И
про сто не знаех какво д а ти кажа.
Мама вд ига глава. Сигурно онова, което казах, не й д опад а о собено, но си е самата
истина.
— Никълъс, винаги можеш д а говориш с мен! Колко пъти д а ти го казвам?
— Невинаги! — протестирам. — Не можеш д а очакваш д а ти казвам всичко!
— Но си казал на баща си, нали?
— Е, д а — признавам. — Но това е различно. Той не е непрекъснато около мен. — Вече
съм твърд е уморен, за д а минавам през всичко и с нея. Защо трябва д а се обяснявам толкова?!
Защо тя не може про сто д а отвори очи и д а вид и нещата такива, каквито са?! — Както ще д а
е. Сега не това е важното. Важното е, че ти казвам. И ако сега решиш д а кажеш нещо против
него зарад и това, аз… — Целият се зачервявам. Чувствам го.
— Не възнамерявам д а казвам нищо под обно — изрича мама с равен глас. — Но не
можеш д а очакваш от мен д а чуя нещо под обно и д а не го обмисля, нали? Защото точно то е