— Ало? — чувам гласа на татко оттам. — Ало? Ник? Ало!
— Добре д е, д обре — изричам разд разнено, когато хващам слушалката. — Тук съм.
— Ник, няма нужд а д а ми затваряш така! — Татко вече наистина е набрал инерция, както
когато се развежд аха. — Ако благоволиш д а ме изслушаш за момент, бих ти обяснил. Про сто
след ващата сед мица няма д а бъд ем тук. За утре имаме билети за театър, а в събота отиваме в
Монреал за д ва д ена. А на мен наистина ще ми бъд е много приятно д а ми го стуваш след д ве
сед мици! — Млъква, а по сле д опълва: — Ще се рад вам д а те вид я!
— Само д вамата ли ще бъд ем? — Колкото и д а ми се иска д а избягам още сега, разбирам,
че точно тази сед мица няма д а стане. — Защото би било страхотно, ако за разнообразие бихме
могли д а бъд ем само д вамата!
— Добре, Ник — отговаря татко. — Можем д а го направим, но трябва д а разбереш, че
Брид жит е много важна за мен и това вероятно няма д а се промени скоро.
— Това си е твоя работа — казвам.
— Разбира се. Но би било хубаво, ако вие д вамата започнете д а се разбирате.
— Лично аз ще бъд а любезен. Но д руго не мога д а ти обещая. Не можеш д а очакваш от
мен д а я харесам само защото ти я харесваш!
— Ясно — съгласява се баща ми, но в гласа му д олавям безсилие. — След ващата сед мица
ще ти се обад я, за д а се разберем.
— Благод аря! — изричам съвсем искрено.
— А ти ще се оправиш ли? — Тревогата прид ава на гласа му необичайна о строта.
— Няма начин. Про сто ми се иска д а се махна от всичко тук за известно време.
— Напълно естествено — изрича съчувствено баща ми. Ясно ми е, че вече ми е про стил,
че е отд ал д ържанието ми на нещата, които напо след ък преживях. Или поне така звучи. —
Мисля, че си направил д обре, като си казал на майка си. Обикновено тайните не вод ят д о
нищо д обро. — Не каза „всички тайни“, а лично аз прод ължавам д а смятам, че някои неща
наистина не трябва д а се казват.
След като Диего си тръгва, аз хвърлям вечерята си в микровълновата и съобщавам на
мама, че ще отид а при татко, но след д ве сед мици. Тя не ме пита защо. Само казва, че за мен
ще бъд е д обре д а прекарам известно време в Торонто, а повечето време д отогава ще ми
позволи д а си уред я по-лесно отпуската от работа. В този момент си д авам сметка, че още не
съм й казал, че напуснах „Кортланд ските пуми“. И й го казвам.
На след ващата сутрин тя ме буд и, втренчва се в мен и казва:
— Не бях много сигурна д али д нес смяташ д а ход иш на училище, но все пак реших д а
проверя.
Сигурно снощи съм забравил д а си включа алармата, но опред елено ми се ход и на
училище и го промърморвам на нечленоразд елен, сънен език. Мама се усмихва и ме
увед омява, че след всичко, случило се снощи, забравила д а ми каже, че компанията, къд ето
ход и по след но на интервю, я викала за второ интервю.
— Вижд аш ли! — промърморвам все така сънено. — Не съм се съмнявал в теб!
— Ще интервюират още трима д уши, но важното е, че още не са се отказали от мен —
казва мама и се ухилва щастливо. — Второто интервю е в понед елник! — Отмята назад глава,
възд ъхва с престорено нетърпение и казва: — А д нес ме очаква още ед ин отвратителен д ен!
Понед елник е също така и д енят, в който Саша ще се върне на училище и от мисълта за
това потрепервам. Искам тя д а се върне и знам, че няма д а има начин д а я избягвам, но съм
наясно как ще се чувствам, когато пак я вид я — сякаш съм изгубил важна част от
собственото си тяло. И направо нямам престава как ще се д ържа като нормален човек, когато
всеки момент може д а се сблъскам в нея.
Но поне д нес няма д а ми се наложи д а мисля за това. Моят егоманиакален д аскал по
английски си прави шеги за сметка на учениците си, а по сле Кийлър хуква след мен по
корид ора, за д а ме пита как съм. Вед нага разбирам, че той нищо не схваща, но не мога д а не
му призная, че поне се опитва. Знам, че иска д а се върна в отбора колкото е възможно по-
скоро, но се старае д а не ме притиска. Всички се д ържат толкова д обре с мен, което ме рад ва,
разбира се, но д ълбоко в мен о става ед на част, която нищо не е в състояние д а д око сне.
Както винаги, го спожица Наваро о ставя рад иото д а свири по време на часа по
изобразително изкуство. Това опред елено ме успокоява, нищо че е д жаз. Нейтън пък ми
говори с разнежен глас и това също ме успокоява.
— Е, какво точно стана с онзи студ ент по журналистика, а? — шепна му аз. — Ще се