— Тони Ресек.
— Звучи източноевропейско.
— Така е. Полско.
— Продължавай, Тони.
— Всички стаи горе на кулата имат балкони, госпожице Креси. А парапетите им са прекалено ниски за четиринайсет етажа над улицата. Нощта беше черна, имаше високи облаци. — Той отпусна ръка в прощален, безвъзвратен жест. — Никой не я видял кога е скочила. Но когато се удари в паважа, беше като топовен гърмеж.
— Измисляш си, Тони.
Гласът й беше чист, сух шепот.
Той отново я дари с кукленската си усмивка. Спокойните му морскосиви очи почти заглаждаха плавните вълни на косите й.
— Ива Креси — произнесе замислено. — Име, чакащо да го огрее светлина.
— Чакащо един висок, мургав нехранимайко, Тони. Едва ли ще те интересува защо. Бях омъжена за него на времето. Може отново да се омъжа за него. Човек е способен да направи много грешки само за един живот. — Ръката върху коляното бавно се разтвори, докато пръстите постепенно се изпънаха до краен предел. Сетне се свиха бързо и стегнато и дори в мътната светлина кокалчетата лъщяха като полирани кости. — Преди време му погодих калташки номер. Заврях го в миша дупка, без да искам. И това едва ли ще те интересува. Работата е там, че му дължа нещо.
Тони се наведе бавно и завъртя копчето на радиото. В топлия въздух смътно се завихри валс. Натруфен, но все пак валс. Той усили звука. Музиката се ливна от високоговорителя във вихър от празнична мелодичност. Откакто умря Виена, всички валсове са призрачни.
Момичето облегна глава на една страна и измърка два-три такта, сетне млъкна, свило напрегнато устни.
— Ива Креси — каза. — Някога беше изписано със светлини. В долнопробен нощен клуб. Изключително долнопробен. Полицията го затвори и светлините изгаснаха.
Той й се усмихна почти подигравателно.
— Не е бил долнопробен, докато вие сте била в него, госпожице Креси…
Този валс винаги се изпълняваше от оркестъра, докато старият портиер се разхождаше нагоре-надолу пред входа на хотела, изпъчен и горд с медалите на гърдите си.
— „Последен смях“. Емил Дженингс. Едва ли си го спомняте, госпожице Креси.
— Пролет, животворна пролет — каза тя. — Не, никога не съм го виждала.
Той се отдалечи на три крачки от нея и се обърна.
— Трябва да се кача горе и да проверя бравите на вратите. Дано не съм ви нарушил спокойствието. Няма да е зле да си лягате вече. Доста е късно.
Валсът свърши и от радиото зазвуча глас. Момичето заговори над него:
— Наистина ли си го помисли — за балкона?
Той кимна.
— Може и да съм, но вече не…
— Изключено, Тони. — Усмивката й беше приглушена като изгубен есенен лист. — Ела да си поговорим още. Червенокосите не скачат от балкони, Тони. Те се държат със зъби и нокти… и оцеляват.
Той я гледа известно време много сериозно, после прекоси килима. Под свода към централното фоайе стърчеше портиерът. Тони още не беше погледнал в посоката, но знаеше, че там има човек. Винаги усещаше дали наблизо има някой. Чуваше как расте тревата също като магарето от „Синята птица“.
Портиерът напрегнато му направи знак с брадичката. Широкото му лице над униформената якичка беше потно и възбудено. Тони го приближи, заедно минаха през свода и влязоха в полутъмното фоайе.
— Неприятности ли? — попита Тони предпазливо.
— Един мъж отвън иска да те види. Отказа да влезе. Тъкмо бършех стъклото на вратата и той се приближи изотзад. Такъв един висок. „Извикай Тони“, издума през ъгълчето на устата си.
— Хм — рече Тони и се вгледа в бледосините очи на портиера. — Кой е?
— Само настоя да те извикам.
Лицето на Тони стана безизразно като тесто.
— Добре — промърмори и тръгна към входната врата. Портиерът го дръпна за ръкава на сакото.
— Ей, Тони. Имаш ли врагове?
Тони се засмя учтиво, но лицето му остана като тесто.
— Виж какво — продължи портиерът, вкопчен в ръкава му. — По-надолу е спряла голяма черна кола — до отсрещния тротоар. До нея стои някакъв тип с единия крак върху страничното стъпало. Този, дето ме заговори, е облечен с широко тъмно палто, препасано с колан, с висока яка, та чак му закрива ушите. Шапката му е нахлупена много ниско. От лицето му, кажи-речи, нищо не се вижда. И ми изръмжа „Извикай Тони“ с ъгълчето на устата, ето така. Нали нямаш врагове, Тони?
— Само банката ми — отвърна детективът. — Изчезвай.
Тръгна бавно и с леко скована походка през синия килим нагоре по трите ниски стъпала към фоайето пред главния вход с трите асансьора от едната страна и регистрацията от другата. В момента работеше само единият асансьор. До разтворената врата беше застанал нощният администратор със скръстени ръце, мълчалив в разкошната си синя униформа със сребристи ширити. Слаб, мургав мексиканец — Гомес. Беше нов, сега го обучаваха за нощната смяна.