— Не искам да знам за тая история — каза. — Ще я изведа.
Ал отстъпи заднишком и кимна.
— Умно момче си, как е мама?
— Добре.
— Кажи й, че съм питал за нея.
— Питането е нищо.
Ал бързо се обърна и се пъхна в колата. Тя направи мързелива дъга докъм средата на пряката и бавно се върна към ъгъла, фаровете се включиха и изпръскаха със светлина някаква стена. Колата зави зад ъгъла и изчезна. Покрай носа на Тони се разнесе остатъчна миризма от ауспуха й. Той се извъртя и се върна към хотела, влезе вътре. Мина покрай стаята с радиото.
То още мърмореше, но момичето го нямаше върху дивана. Възглавниците носеха издълбания отпечатък на тялото му. Тони се пресегна и ги докосна. Стори му се, че още са топли. Изключи радиото и остана да стои и да върти бавно протегнат напред палец с длан, притисната плътно към корема. После се върна през фоайето до асансьора и застана при голямата саксия с декоративен храст, чиято пръст бе поръсена с бял пясък. Дежурният администратор се суетеше зад матовата стъклена преграда в дъното на регистрацията. Въздухът бе мъртъв.
Фоайето пред асансьорите тънеше в мрак. Тони погледна стрелката на средния асансьор и видя, че е спряла на четиринайсет.
— Легнала си е — прошепна тихо.
Вратата на портиерната зад асансьорите се отвори и отвътре излезе дребният мексиканец, вече без униформа. Погледна към Тони кротко, странично, с очи като пресушени кестени.
— Лека нощ, шефе.
— Да — разсеяно отвърна Тони.
Извади тънка пура с мундщук от джоба на жилетката си и я подуши. Бавно я огледа, като я въртеше в изящните си пръсти. От едната страна тютюнът беше пробит. Намръщи се и прибра пурата.
Чу се далечен звук и стрелката на индикатора се завъртя около бронзовия циферблат. Светлина проблесна в горната част на шахтата и правата линия на асансьорния под стопи мрака под себе си. Асансьорът спря, вратите се отвориха и отвътре излезе Карл.
Очите му отскочиха стреснато от погледа на Тони и той тръгна към него, наклонил глава. Над розовата му горна устна проблясваше влага.
— Слушай, Тони.
Тони ловко и силно сграбчи ръката му и го извъртя. Избута го бързо, макар и някак небрежно, надолу по стъпалата към полумрачното централно фоайе и го насочи към единия ъгъл. Пусна ръката му. Гърлото му отново се стегна, неизвестно защо и за самия него.
— Е? — попита мрачно. — Какво да слушам?
Портиерът бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.
— Ето това ми даде — каза завалено. Лъскавите му очи гледаха покрай Тони в нищото. Премигваха бързо-бързо. — Джинджифилова лимонада с лед.
— Не ми губи времето — изръмжа Тони.
— Мъжът в четиринайсет „бе“ — поясни портиерът.
— Я ми дъхни! — рязко нареди Тони.
— Черпи ме една чашка.
Тони сведе поглед към доларовата банкнота.
— В четиринайсет „бе“ няма никой — каза. — Поне според моя списък.
— Да, ама има. — Портиерът облиза устни, а очите му няколко пъти се отвориха и затвориха. — Висок мургав мъж.
— Добре — ядосан просъска Тони. — Добре. Значи в четиринайсет „бе“ има висок мургав мъж и те черпи долар и чашка. Друго?
— Има пистолет под мишницата — додаде Карл и премигна.
Тони се усмихна, но очите му бяха придобили безжизнения блясък на плътен лед.
— Ти ли качи госпожица Креси с асансьора?
Карл поклати отрицателно глава.
— Гомес. Видях я да се качва.
— Разкарай се — извика Тони през стиснати зъби. — И повече да не съм те видял да приемаш почерпки от гости на хотела.
Не помръдна, докато Карл не се прибра в стайчето си до асансьорите и не затвори вратата. Чак тогава бавно изкачи трите стъпала и застана пред рецепцията, загледан в жилките по мрамора, комплекта писалки и мастилница от оникс, новата регистрационна карта в кожената й рамка. Вдигна ръка и я плесна тежко върху мрамора. Иззад стъклената преграда като катерица от хралупа изскочи администраторът.
Тони извади лист от горното джобче на костюма си и го оправи върху тезгяха.
— Тук не фигурира никой в четиринайсет „бе“ — подчерта огорчено.
Администраторът избърса възпитано мустаците си.
— Много съжалявам. Сигурно си бил излязъл на вечеря, когато той се регистрира.
— Кой?
— Записа се като Джеймс Уотърсън от Сан Диего.
Администраторът се прозя.
— Пита ли за някого?
Прозявката секна по средата и администраторът се загледа в темето на Тони.
— Ами да. Пита какъв ни е оркестърът. Защо?
— Умно, бързо и смешно — подигра го Тони. — Ако си падаш по тези шегички. — Написа нещо върху листа и го върна в джобчето си. — Качвам се горе и ще проверя всички врати. Остават ти четири празни стаи. Стегни се, момче. Даваш фира.