— Оправям се някак — провлачи администраторът и довърши прозявката си. — Върни се бързо, татенце. Без теб не знам как да си убия времето.
— Вземи обръсни розовия мъх по горната си устна — посъветва го Тони и прекоси фоайето.
Отвори един от тъмните асансьори, запали лампата на тавана и го подкара към четиринайсетия етаж. Там отново изгаси лампата, слезе и затвори след себе си вратите, фоайето тук беше по-малко от останалите с изключение на това точно под него. Имаше по една синя дървена врата в двете стени. Върху всяка се четеше златиста цифра и буква, оградена със златисто венче. Тони пристъпи към 14А и долепи ухо до дървенията. Нищо не се чу. Ива Креси вероятно спеше в леглото си или пък бе в банята, или на балкона. А можеше и да седи там в стаята, на няколко крачки от вратата, и да гледа втренчено стената. Е, не е разумно да очаква да чуе как тя седи и съзерцава стената. Приближи се до 14Б и пак долепи ухо до вратата. Тук беше различно. Чу се звук. Мъж се прокашля. Прозвуча някак като самотна кашлица. Не се чуха гласове. Тони натисна седефеното копче на вратата.
Приближиха се не бързащи стъпки. Плътен глас проговори през дървенията. Тони не отвърна, не издаде нито звук. Плътният глас повтори въпроса. Леко, злобно, Тони натисна повторно звънеца.
Господин Джеймс Уотърсън от Сан Диего би трябвало сега да отвори и да каже нещо, но не го направи. Зад вратата настъпи тишина, като в ледник. Тони отново долепи ухо. Самата тишина.
Извади шперц на верижка и особено предпазливо го пъхна в ключалката. Завъртя го, бутна вратата десетина сантиметра навътре и издърпа шперца. Сетне зачака.
— Добре — рязко прозвуча гласът. — Влез и си го получи.
Тони бутна вратата, отвори я широко и застана като в рамка на фона на светлината от фоайето. Мъжът беше висок, тъмнокос, ъгловат и белолик. Стискаше пистолет в ръка. Държеше го така, сякаш знаеше всичко за пистолетите.
— Хайде, влизай — изрече провлечено.
Тони пристъпи напред и затвори след себе си с рамо. Ръцете си държеше встрани от хълбоците, умелите пръсти извити и отпуснати. Усмихна се с кротката си усмивчица.
— Господин Уотърсън?
— И после?
— Аз съм детективът на хотела.
— Ах, ще припадна.
Високият, белолик, някак хубав и по своему грозен мъж отстъпи назад. Стаята беше голяма, с нисък балкон покрай двете стени. Френски прозорци извеждаха към него. И двете стаи на кулата бяха с такива балкони. Имаше и камина с наредени за огрев дърва зад дървен параван пред жизнерадостно пъстър диван. Висока запотена чаша бе поставена върху хотелски поднос до дълбоко, уютно кресло. Мъжът отстъпи натам и застана пред него. Големият лъскав пистолет се отпусна и се насочи към пода.
— Направо ще припадна — повтори той. — От един час съм в тази дупка и хотелското ченге вече ми звъни на вратата. Добре, скъпи, надникни в гардероба и банята. Само че тя току-що си тръгна.
— Още не си се видял с нея — уточни Тони. Лицето на мъжа неочаквано се набръчка. Плътният му глас се изостри и премина в ръмжене.
— Нима? И с кого не съм се видял още?
— С момичето — Ива Креси.
Мъжът преглътна. Остави пистолета си върху масичката до подноса. Отпусна се заднишком в креслото — сковано, като засегнат от лумбаго. После се наклони напред, постави ръце върху коленете и опъна устни над зъбите си във весела усмивка.
— Значи се е добрала дотук, а? Още не съм питал за нея. Предпазливо момче съм. Още не съм питал…
— От пет дни е тук — поясни Тони. — Чака те. И за секунда не е напускала хотела.
Мъжът взе да мърда с устни. В усмивката му проблесна разбиране.
— Задържах се на север — подхвърли небрежно. — Знаеш как става. Гостувах на стари приятели. Ти, ченге, май доста си наясно с моите работи.
— Така е, господин Ролс.
Мъжът скочи и ръката му се стрелна към оръжието. Застана наклонен напред, стиснал пистолета върху масичката, втренчен в Тони.
— Жените много плямпат — каза приглушено, сякаш стискаше нещо меко между зъбите си и говореше през него.
— Не са жени, господин Ролс.
— Ъ? — Пистолетът се плъзна по твърдото дърво на масата. — Говори по-ясно, ченге! Врачката ми току-що си тръгна.
— Не са жени, а мъже. Мъже с пистолети.
Помежду им отново настъпи ледено мълчание. Джони бавно изпъна тяло. Лицето му бе като измито от всякакво изражение, ала очите му бяха на преследван звяр. Тони се наклони към него — нисък, шишкав мъж с кротко, бледо, дружелюбно лице и очи, чисти като планински ручей.
— На тези никога не им свършва бензинът — обади се Джони Ролс и облиза устни. — От зори до късен мрак все се трудят. Старата фирма не заспива.