— Никой не е само лош — произнесе на глас. Ива го изгледа лениво.
— В такъв случай съм срещала един-двама, за които не съм била права.
Той кимна.
— Да — призна мъдро. — Има и такива.
Момичето се прозя и бездънните му виолетови очи се притвориха. Сгуши се уютно между възглавниците.
— Поседи малко с мен, Тони. Току-виж съм подремнала.
— Дадено. И без това нямам какво да правя. Защо ли ми плащат?
Тя заспа бързо в пълна неподвижност, като дете. Тони почти спря да диша в продължение на десет минути. Само я наблюдаваше с леко отворена уста. В бистрите му очи имаше кротка омагьосаност, сякаш съзерцаваше олтар.
Сетне се надигна с безкрайна предпазливост и мина тихо през свода към фоайето и регистрацията. Застана до тезгяха и се заослушва. Чу стърженето на перо по хартия. Заобиколи ъгъла на мраморния плот и се приближи до редицата телефонни апарати в малки сепарета със стъклени прегради. Вдигна една от слушалките и помоли нощната телефонистка да го свърже с гаража.
Чуха се три или четири иззвънявания, след което се обади момчешки глас.
— Гаражът на хотел „Уиндърмиър“.
— Тони Ресек съм. Онзи Уотърсън, дето ти го пратих с визитката… тръгна ли?
— Разбира се, Тони. Преди близо половин час. На твоята сметка ли да го пиша?
— Да. На моята. До скоро.
Затвори и се почеса по врата. Върна се на рецепцията и плесна с ръка по мраморната плоча. Администраторът се показа иззад преградата, наместил приветствена усмивка върху лицето си. Смъкна я при вида на Тони.
— Не оставяш човек да понавакса с работата — изръмжа той.
— Каква е тарифата за вътрешни хора за четиринайсет „бе“?
Администраторът се втренчи навъсено в него.
— За кулата не важат вътрешните тарифи.
— Ще трябва да измислиш нещо. Онзи вече напусна. Остана само около час.
— Виж ти — подхвърли небрежно администраторът. — Значи личният чар не свърши работа тази вечер. Измъкнаха ни се, без да платят.
— Пет долара ще те задоволят ли?
— Да не ти е приятел?
— Не. Просто пияндурник с мания за величие и без пукната пара.
— Май ще трябва да се направим на разсеяни, Тони. Как е офейкал?
— Аз го свалих със служебния асансьор. Ти спеше. Пет долара задоволяват ли те?
— Защо?
Изтърканият портфейл от щраусова кожа отново видя бял свят и по мрамора се приплъзна пет доларова банкнота.
— Само това успях да му измъкна — небрежно подметна Тони. Администраторът взе парите с озадачен вид.
— Както кажеш — и сви рамене.
Телефонът върху мраморния плот рязко иззвъня и той се пресегна. Заслуша се, после го побутна към Тони.
— За теб.
Тони пое слушалката и я сгуши до гърдите си. Сетне я долепи до ухото. Гласът беше непознат. Звучеше метално. Сричките произнасяше с педантична анонимност.
— Тони? Тони Ресек?
— На телефона.
— Имам да ти предам нещо от името на Ал. Мога ли да говоря?
Тони се втренчи в администратора.
— Бъди човек — каза над слушалката. Администраторът му хвърли тясна усмивка и се прибра зад преградата. — Говори — продължи Тони в слушалката.
— Имахме малко вземане-даване с един от твоя хотел. Пипнахме го, като се опитваше да духне. Ал имаше чувството, че ти си го подгонил да бяга. Проследи го и го принуди да спре. Не се получи особено гладко. Имаше пукотевица.
Тони стисна много здраво телефона и слепоочието му се охлади от допира.
— Май има още нещо.
— Съвсем малко. Онзи спря с гърдите си черната гостенка. На място. Ал… Ал заръча да ти кажа сбогом.
Тони се облегна с цялата си тежест на мраморния плот. Устата му оформи звук, който не бе членоразделна реч.
— Разбра ли ме? — Металният глас прозвуча нетърпеливо, донякъде скучаещо. — Онзи имаше патлак. Пусна го в действие. Ал вече никога на никого няма да се обади по телефона. Тони залитна към апарата и той се олюля върху мрамора. Устата му беше стегната на як възел. Гласът продължи: — Толкова от нас, мой човек. Лека ти нощ.
Апаратът щракна сухо, като речно камъче, ударило се в стена.
Тони върна слушалката върху вилката бавно и особено внимателно, за да избегне всякакъв звук. Погледна стиснатия юмрук на лявата си ръка. Извади носна кърпичка, бавно избърса дланта си и изправи пръстите с другата ръка. Сетне си попи челото. Администраторът излезе пак иззад стъклената преграда и го изгледа с лъскав поглед.
— Тръгвам си. Петък е. Ще ми дадеш ли онзи телефонен номер?
Тони му кимна и се усмихна с малката си крехка усмивка. Прибра носната кърпа и потупа джоба, в който я сложи. Обърна се и се отдалечи от рецепцията през фоайето, надолу по трите стъпала, покрай тънещото в сенки централно фоайе, и през свода се върна за кой ли път в стаята с радиото. Вървеше с безшумна предпазливост като човек, влизащ в помещение с тежко болен. Стигна креслото, в което беше седял, и се отпусна в него сантиметър по сантиметър. Момичето продължаваше да спи, неподвижно, с онази сгушена отпуснатост, която се постига от някои жени и всички котки. Дишането й не издаваше и най-малък звук на фона на смътно ромолящото радио.