— Той искаше да те устрои и защити…
— Баща ми ме държеше в това имение като в манастир, никога не ми позволяваше да отида, където и да било, нито да се срещна с някого тук. Още като съм се родила е решил, че трябва да се омъжа за човек с голяма титла. Чудя се дали изобщо му е хрумнала мисълта, че един ден мога да попадна и сама на някой херцог или граф без негова намеса. Помислил ли си е поне веднъж, че аз може да не искам това за себе си? Предполагам, че е твърде много да очаквам той да желае щастието ми…
Джулия не довърши фразата си, осъзнала, че пръстите й стискат кадифените гънки. Пусна завесата и пое въздух, за да се успокои. Заболя я при мисълта, че дори сега, когато бе избягнала господството на баща си, Ива е още под негов контрол. Единственото прибежище за майка й беше закрилата на болестта.
Едуард, лорд Харгейт, презираше всякаква болест. Той всъщност доста се боеше от болести, защото те бяха напълно чужди на здравата му природа. Беше силен мъж, чиито непреклонни стремежи го водеха към отрицание на всички чувства, освен неговите. На моменти проявяваше жестокост, отказвайки на хората нещата, които желаеха най-много, за да подчертае своето богатство и власт. Останалите членове на фамилията Харгейт — братовчеди, братя, чичовци и лели — всички го избягваха, доколкото бе възможно. Но дори когато той бе най-лош, жена му го защитаваше и го поддържаше, защото смяташе това за свой дълг.
— Трябва да се захванеш с нещо друго — промърмори Ива, — вместо да завиваш към живот в театъра. Като си представя, че дъщеря ми ще живее сред такива хора, които работят на сцената… ми става много тъжно.
— Аз ще бъда напълно в безопасност в „Капитал“ — отвърна Джулия твърдо. — Трупата е достойна за уважение. А играта в театъра е най-добрата професия за мен. След като бях толкова изолирана по времето, когато бях дете, аз развих доста въображението си.
— Помня как се измъчвах от това — прошепна Ива. — Ти сякаш живееше във фантастичен свят през повечето време, винаги твърдеше, че си някоя друга.
Джулия се върна до леглото и се усмихна на майка си.
— Сега аз получавам много добра заплата за тази моя способност.
— А какво ще стане с лорд Савидж?
Джулия повдигна рамене.
— Засега той не изглежда да иска да приеме брака. Не виждам никаква друга възможност, освен да живея собствения си живот. — Направи неволна гримаса. — Колко странно е да зная, че принадлежа на непознат човек… че по закон той има повече права от мен, отколкото аз над самата себе си. Тази ми мисъл ме кара да искам да избягам накрай света. Признавам, че не смея да установя какъв е той всъщност. Не съм готова за това — и изглежда никога няма да бъда.
— Няма да можеш да криеш истината безкрайно — избъбри Ива. — Някой ден лорд Савидж ще научи, че жена му работи на сцената. Как мислиш ще се почувства той?
— Несъмнено ще поиска анулиране на брака. — Внезапно на лицето на Джулия се появи дяволита усмивка. — И аз на драго сърце ще приема това негово решение. Сигурна съм, че ще бъда много по-добра артистка, отколкото херцогиня.
Втора глава
1827 г.
Веднага щом наетият детектив напусна стаята, Деймън изостави престореното си спокойствие. Макар че никога не допускаше да изгуби самообладание, този път разочарованието бе непоносимо. Изпита желание да вика, да удари някого, да счупи нещо. Не съзнаваше, че държи в ръката си стъклена чаша, докато не я чу да се разбива в огнището на камината в библиотеката с експлозивна сила.
— По дяволите, къде ли е тя?
Няколко мига по-късно вратата се отвори и брат му, лорд Уилям, надникна предпазливо от прага.
— Очевидно детективът не е имал късмет да намери нашата тайнствена херцогиня.
Деймън мълчеше, но нехарактерната руменина на лицето му издаваше чувствата, които го владеят. Въпреки че двамата братя си приличаха поразително по външен вид, по темперамент те бяха доста различни. И двамата бяха с черни коси и поразителни, резки черти, присъщи на клана Савидж. Но сивите очи на Деймън, съчетание на дим и сенки, рядко разкриваха мислите му, докато погледът на Уилям обикновено вещаеше нещо лошо. Уилям притежаваше чар и беше безгрижен, докато Деймън, по-старият, никога не бе имал време нито наклонност да култивира тези качества на брат си.
Досега в краткия си двайсетгодишен живот Уилям успя да се замеси в много разправии и затруднения. Той премина през тях с младежкото убеждение, че нищо не му се е случило. Деймън обаче рядко го упрекваше, защото знаеше, че дълбоко в душата си Уилям е добро момче. Какво вредно има в това, ако брат му даде воля за малко на доброто си настроение? Деймън смяташе, че по-малкият му брат трябва да има всичката свобода и предимства, които той никога не си е позволявал — и да закриля Уил от грубите реалности, които не бяха спестени на самия него.