— Той не те обича — каза Деймън. — И аз нямаше да те обичам, ако можех да си го наложа. Но ще направя всичко да избия мислите за теб от главата си… за твоето лице, за твоето сладко тяло…
Докосна гърдите й, отпърво леко, а после сключи пръсти около издутата заобленост и стисна, от което Джулия издаде тих вопъл на болка. — Това е мое — продължи той, а дъхът му облъхна лицето й и шията. — Ти още си моя жена. Това няма никога да се промени. Никой божи или човешки закон не може да те отнеме от мен.
Оскърбена, Джулия се опита да се отдръпне, но той я прикова към седалката. Мислите се завъртяха в главата й, когато той се наведе над тялото й с неразбираемо мърморене, а устните му търсеха шията й, ръцете му я милваха несръчно, но със страст. Тя затвори очи и се помъчи да се пребори със собствения си отклик, ала нищо не можеше да спре внезапния трепет на нервите, набъбването на зърната й срещу дланите му, препускащият пулс. Тя се опиваше от познатата миризма, от мекото докосване на неговата коса до бузата й, когато устата му се спускаше от шията й към вдлъбнатинката на гърдите.
Деймън пиеше солената следа по кожата й, а дъхът му гореше като пара влажния път, по който вървеше устата му. При звука на слабия й ропот той се вгледа в нея победоносно. Джулия знаеше, че нейното лице пламти и сърцето й тупти в ушите, че признаците на възбудата й са явни. Деймън грубо издърпа кърпата от устата й и впи устни в нейните.
Джулия се дръпна рязко.
— Развържи ръцете ми — каза тя задъхано.
— Не и преди да сме разрешили някои въпроси.
— Не мога да разисквам нищо, когато си пиян.
— Не съм пиян — но съм пил. То беше единственото нещо, което ме държеше здравомислещ по пътя за Лондон.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя. — Да ме отвлечеш? Да осуетиш по някакъв начин сватбата? Няма смисъл, само ще забавиш неизбежното.
— Смятам да те погубя за всеки друг мъж. — Ръцете му докоснаха леко нежната шия. — Ти може да избереш него, но никога няма да имаш това, което аз мога да ти дам.
— Искаш сега да ме изнасилиш? — попита Джулия студено, пренебрегнала пламтящия ответ на тялото си при неговото докосване.
— Няма да бъде изнасилване. Господи, какъв егоизъм!
— Ще ме накараш да съжалявам за всичко, което се е случило между нас.
— Можеш да съжаляваш. Ще съжаляваш, като разбереш какво е да бъдеш обичана от някого, като легнеш в леглото до мъж, който не дава пет пари за нищо, освен за своята професия.
— Аз искам точно това. И не съм спала с Лоугън — нашият брак ще бъде брак за удобство.
Деймън изсумтя в отговор.
— И това ще стане накрая. Ти си твърде красива за него, за да не те желае. Но ти ще се пробудиш до него, желаейки мен.
— Мислиш ли, че не зная това? — попита тя и гласът й изведнъж пресекна. — Мислиш ли, че ми е лесно да приема предложението за брак без любов, вместо да остана при мъжа, когото аз…
Думите й замряха, но Деймън използва веднага недовършеното изречение.
— Мъжът, който какво! Кажи го, Джулия. Ти ми дължиш това.
Тя стисна треперещите си устни и се вгледа в него с блестящи очи.
Дъхът му замря, когато я погледна.
— За Бога, ще те накарам да го признаеш, преди да свърши нощта.
— Каква полза ще има? — попита тя и една сълза се отрони от окото й и се плъзна по бузата.
Деймън прокара палец по мократа следа.
— Искам да чуя думите. Искам да зная, че разбираш какво вършиш. — Лицето му беше много близо до нейното, разрошената му черна коса беше паднала на челото, очите му бяха зачервени. Той се пресегна и развърза ръцете й.
— Зная какво искаш — изрече грубо той. — Това, от което се боиш най-много… да бъдеш обичана от мъж, да му се отдадеш без остатък. Но ти си твърде уплашена да ми се довериш. Мислиш, че ще използвам чувствата ти срещу теб, както баща ти е сторил с майка ти.
— А какво ще кажеш за себе си? — попита Джулия, като се гърчеше до него, за да се освободи. — Ти трябва да имаш всичко по твой начин, за твое удобство, независимо какво трябва да пожертвам аз, за да ти угодя!
— Няма да се наложи.
И двамата притихнаха, сплетени като борци в схватка. Каретата спря и Деймън извлече Джулия от нея въпреки протестите й. Бяха пристигнали пред дома на Савидж в Лора Плейс. Двама смутени лакеи се опитваха да изпълняват задълженията си, докато техният господар вкарваше очевидно съпротивляващата се жена в жилището си. Джулия помисли да извика на помощ домашните прислужници, но Деймън я възпря: