— Не се опитвай. Те няма да ти помогнат.
Джулия продължи да се съпротивлява, когато той я повлече към стълбите, докато накрая спря и я метна през рамо. Накрая стигнаха спалнята му, мебелирана с масивно легло, покрито с яркосин балдахин. Като остави Джулия на дюшека, Деймън отиде до вратата и я заключи. Обърна се към нея и пусна ключа на постлания с килим под.
Джулия се изтърколи от леглото с вдървени мускули, обидена от тази безцеремонност.
— По този начин ли си се справял с лейди Аштън? Защото, уверявам те, при мене няма да мине.
— Аз прекратих връзката си с Полин. Тя не е бременна. Не може да има претенции към мен.
Джулия не пожела да покаже никаква реакция към новината, въпреки че сърцето й подскочи радостно.
— Каква ирония — каза тя. — Лишаваш се едновременно от съпруга и от любовница.
— Радвам се, че не се оженихме.
— Защо? — попита тя.
Деймън свали сакото си. Пусна го на пода и се зае да разкопчава ризата си.
— Сега сме само двамата с теб. Миналото не е вече между нас и всичко, замислено от родителите ни, приключи.
— Каза ли на баща си за писмото? — попита Джулия, която още не беше се наканила да каже на семейството си за извършеното от нея.
Странно, застинало изражение преобрази лицето му.
— Не — отговори късо. — Той почина.
— Какво? — попита Джулия изумена, без да осъзнава напълно смисъла на думите му. — О! — изрече тихо тя. — Затова ти не се върна в Бат. Из… извинявай…
Деймън я прекъсна с нетърпеливо повдигане на рамене, явно не желаеше да говори по въпроса.
— Беше болен отдавна.
Състрадание и съжаление, любов и вина се смесиха в душата на Джулия. Ако знаеше, тя нямаше да изпрати писмото по времето, когато херцогът вече е умирал.
— Предполагам, че не съм избрала добре времето… — започна тя разкаяно.
— Не ми е необходимо състраданието ти. — Деймън издърпа ризата си от панталона. Белият лен се разтвори и откри стегнатите мускули на корема. — Искам да се съблечеш и да легнеш в леглото.
Устата на Джулия пресъхна, тя усещаше бясното пулсиране на кръвта във вените си.
— Не можеш да искаш това.
— Желаеш ли да ти помогна?
— Да не си полудял? — каза тя. Гласът й беше сдържан, въпреки лекото задъхване.
— Нищо не ми пречи да стана такъв. — Макар Деймън да изви сардонично устни, Джулия разбра уплашена, че той говори сериозно. — Такъв съм от момента, в който те срещнах — продължи Деймън. — Питам се защо не се влюбих в някоя друга… в жена, която ще мечтае за живота, който й предлагам. Но аз никога не съм имал право на избор.
Обичах те дълго преди да разбера, че си моя съпруга. Като установих, че ти си Джулия Харгейт, това ми се стори щастливо съвпадение, което никога не съм очаквал. Надявах се то да те привърже към мен… но както ти спомена веднъж, бракът не е бил никога действителен. Не можех да те държа в обета, който си била задължена да спазваш от дете. Но ти беше решена да наложиш своето разбиране, аз — моето. Боя се, че никой от нас не е твърде опитен в изкуството на компромиса. И никой не можа да принуди другия да промени позицията си. Така че… остава ми само едно желание. За пръв път в живота си искам да те любя и чувам как признаваш, че ме обичаш.
Гледаха се един друг, потънали в море от страст и отчаяние, без надежда. И в тази напрегната тишина откъм стълбите проехтя заплашителен мъжки глас. Прислугата се опитваше да го разубеди, но той настояваше за нещо, без да се съобразява.
— Савидж! Искам да зная къде, по дяволите, е Джесика! Ти, проклети страхливецо… Искам да я видя веднага!
Джулия застина. Господи, та това беше гласът на Лоугън, но тя никога не беше го чувала да вика така, освен когато играе на сцената. Изглежда беше вбесен. С поглед все още прикован в Деймън тя извика с напрегнат, но овладян глас:
— Аз съм добре, Лоугън.
Гласът му се чу по-отблизо, явно изкачваше стълбите:
— Къде си?
Джулия погледна Деймън, който не мръдна. Очевидно възможността да срещне разярения Лоугън Скот ни най-малко не го тревожеше.
— Аз съм в апартамента вдясно от стълбището — отговори тя. Предпазливо се придвижи към ключа, който блестеше на килима, като се питаше дали Деймън ще й попречи да отключи вратата. Но преди да стигне до ключа, вратата се разтресе от страшен тътен, последва втори и пантите изскърцаха тревожно. Още два опустошителни удара и вратата зейна.
Лоугън застана до отворената врата. Изглеждаше ужасно — мрачен, с разрошена коса и разкривено лице. Бързо огледа стаята: раздърпаните дрехи на Джулия, сакото на пода, ключа, разкопчаната риза на Деймън. Презрителна усмивка разтегна устните му.