— Нищо — прошепна тя и сложи ръка на устата си, защото предложенията на Лоугън предизвикаха пристъп на гадене. Очите на Лоугън се свиха при този неин жест, но той запази мълчание.
Някой влезе в стаята, но Лоугън не го погледна.
— Тя е добре — каза отсечено той.
Джулия вдигна очи към мургавото, неумолимо лице на съпруга си и устата й трепна в усмивка. Деймън приклекна пред нея. Топлата му ръка се плъзна под брадичката й, а очите му се плъзнаха по лицето й.
— Какво се случи? — попита той.
— Прилоша ми — отвърна Джулия, едновременно изненадана и притеснена. — Зави ми се свят. Сега съм по-добре. — Тя се реши да погледне Лоугън. — Добре съм и ще завърша пиесата.
Преди Лоугън да й отговори, Деймън се намеси сдържано:
— Отиваш си вкъщи с мен.
— Това решение не трябва ли да вземе самата Джулия? — попита Лоугън.
Погледът на Деймън се спря на лицето на Джулия и той свали ръка от брадичката й.
— Нека нейната дубльорка довърши ролята. Или искаш да припадне още веднъж?
— Никога не съм оставяла представление незавършено — прошепна тя, ужасена от идеята.
— Вероятно не си и припадала на сцената посред представление. — Макар че маниерът на Деймън беше сдържан, Джулия почувства смесицата от гняв и загриженост под фасадата на насиленото му спокойствие. — Тръгвай с мен, Джулия. Не изглеждаш добре.
Тя стана бавно от стола, погледна в огледалото и откри, че едва се държи на краката си, пък и все още беше бледа, Деймън беше прав — личеше, че й е зле и се чувства отпаднала. Явно не можеше да играе тази вечер.
Лоугън също разбра, че тя не е в състояние да излезе пак на сцената. Прокара двете си ръце през косата.
— Тръгвай си — избъбри той. — Аз ще се погрижа за останалото тук. — Млъкна, а после добави към Деймън: — Утре сутрин ме уведоми по някого за състоянието й.
Въпреки протестите на Джулия Деймън я отведе към задния вход на театъра, където беше наредил на кочияша да докара каретата.
— Не зная какво ми стана — прошепна тя. — Чувствам се изцедена. Предполагам… ролята е много изтощителна.
Деймън не отговори, само погали косите й, попи влажното й лице с носната си кърпа.
Лекарят излезе от стаята и се спря пред Деймън, който чакаше до самата врата. Приседнала в леглото, Джулия наблюдаваше как се променя лицето на съпруга й. Успя да се усмихне, когато той влезе в спалнята и седна до нея. Взе предпазливо ръката й, сякаш тя беше твърде крехка да понесе и най-лекия натиск.
— Не подозираш ли нещо? — попита той с пресипнал глас.
— Не бях сигурна — призна тя с колеблива усмивка. — Мислех, че ще почака още няколко седмици, преди да се случи нещо. Щастлив ли си, че ще имаме дете?
— Господи, Джулия… трябва ли да питаш… — Деймън се наведе и целуна благоговейно устните й. Джулия отговори с желание и разроши черната му коса.
Като се отдръпна, Деймън се вгледа в очите й. Джулия подразбра въпросите, които пареха на устните му и знаеше, че много трудно ще удържи отговорите им неизказани.
— Напоследък обмислях някои неща — каза му тя и прокара ръце по гърдите му.
Деймън мълчеше, чакаше я да продължи. За нея беше бавно да избере точните думи, да го накара да разбере откритията, които беше направила.
— Реших да изоставя актьорството за известно време — каза тя. — Избрах нещо, което, вярвам, ще ми подхожда повече… поне засега. Бих искала да направя вложение за театър „Капитал“, съществено вложение, за да фигурира името ми в списъка на привилегиите на театъра. Това ще ме направи партньор на мистър Скот…
— Каква е целта?
— Ще мога да помагам в управлението на „Капитал“, да се консултирам с авторите, които пишат пиеси, да надзиравам художниците — декоратори, музикантите и дърводелците, да работя в офиса и да помагам в изготвяне на графика на представленията, костюмите… О, има хиляди неща, за които мистър Скот никога не е имал достатъчно време! То ще ми даде възможност да работя много или малко — колкото желая, но няма да понасям товара да съм непрестанно пред очите на публиката. Виждаш ли колко идеално може да се нареди всичко? Аз пак ще имам театъра, но ще разполагам и с повече време за теб и бебето. Ще си бъда вкъщи всяка вечер, вместо да се прибирам късно след представление.
— Ти отново ще искаш да играеш — поклати глава Деймън, после сведе очи към ръката й и се заигра с диамантения й пръстен.
— Може би от време на време… ако някоя роля се окаже неотразима.
— Как мислиш, че ще реагира Скот на идеята ти? Той би ли търпял идеята жена да му бъде партньор в бизнеса?
— Все пак се нуждае и от пари, нали? — увери го Джулия и се усмихна широко.
Те дълго се гледаха в очите, докато на лицето на Деймън се появи неохотна усмивка. Внимателно я придърпа и легна до нея. Ръката му се плъзна по тялото й и се задържа върху корема.