— Какво каза той? — подсказа му Уилям.
— Не искам да говоря сега.
Уилям бавно влезе в стаята и се отправи към шкафа от махагон с полици, който стоеше в ъгъла на поставка и съдържаше редици разкошни гарафи от кристал.
— Ти знаеш — забеляза той непреднамерено, че не е необходимо да намериш Джулия Харгейт, за да се отървеш от нея. Търсиш я вече три години, но от Джулия няма следа нито тук, нито в чужбина. Ясно е, че Харгейтови не желаят тя да бъде намерена. Роднините и приятелите й или не искат, или не могат да открият информация за нея. Бих казал, че ти трябва да постигнеш анулиране на брака.
— Не мога да го направя без знанието на Джулия.
— Защо? Бог знае, че ти не й дължиш нищо.
— Дължа й състояние — изрече мрачно Деймън — Или по-точно семейството ми й го дължи.
Уилям поклати глава, подавайки друга чаша бренди на брат си.
— Ти с твоето проклето чувство за отговорност! Всеки друг на твое място ще се отърве от Джулия Харгейт като от нежелан товар. Та ти дори не я познаваш!
Като отпи голяма глътка бренди, Деймън стана от бюрото си и закрачи из стаята.
— Трябва да я намеря. Тя е жертва, както и аз. Договорът е изготвен без нашето съгласие, но поне анулирането му трябва да извършим заедно. Освен това не желая да предприемам стъпки без някакъв вид споразумение с нея.
— Със семейното богатство зад гърба си Джулия няма нужда от никакво споразумение.
— Съществува възможност тя да е скъсала с Харгейтови. Няма да знам това, преди да я намеря.
— Не ми се вярва Джулия да бедства, братко. По-вероятно е тя да се забавлява на морския бряг във Франция или Италия и да си живее безгрижно с паричките на баща си.
— Ако това беше вярно, досега щях да я открия.
Уилям проследи как брат му отива и застава до прозореца.
Гледката оттам беше внушителна, каквато беше от почти всяка стая на преустроения средновековен замък. Той бе построен върху езеро, с големи каменни сводове, издигащи се от водата и крепящи древната сграда, стигнала сякаш до небето. Много от предишните непроницаеми стени, боядисани в меден цвят, бяха заменени с ефектни прозорци с ромбовидни стъкла. Зад замъка се простираше безкрайната равнина на Уорикшир със сочни пасища и градини. Преди години замъкът беше твърда опора на защитата срещу нашественици в Англия, а сега се беше превърнал в мека и блага старина.
Фамилията Савидж почти бе изгубила собствеността на наследствения си дом — заедно с всичко друго, което тя притежаваше — поради лошите вложения на бащата, сегашния херцог, да не говорим за вкуса му към комара. Единствено бракът на Деймън с Джулия Харгейт и зестрата, която баща й бе дал, спаси семейството от разорение. И сега то й дължеше титлата на херцогиня, което щеше да стане скоро, като се има предвид увреденото здраве на бащата Фредерик.
— Благодаря на Бога, че не съм първородният син — изрече Уилям с искрен тон. — Това беше ужасно странна сделка, която сключи баща ни — да ожени седемгодишния си син, за да осигури пари за погасяване на комарджийските си дългове. А още по-странно е, че ти никога не си срещал Джулия оттогава.
— Аз никога не съм желал да я срещна. По-лесно беше да си представя, че тя не съществува. Не можех да призная, че тя беше… хм, всъщност е… част от моя живот. — Пръстите на Деймън стиснаха здраво чашата.
— Бракът законен ли е? — попита Уилям.
— Не… но въпросът не е в това. Баща ми е дал обещание преди толкова години, с което ме е заангажирал. Длъжен съм да го уважа или поне да възстановя парите, които семейство Харгейт е дало.
— Да уважиш баща ни… да бъдеш отговорен… — Уилям потрепери и направи игрива гримаса. — Уважавам и отговорност са двете думи, които обичам най-малко.
Деймън завъртя питието в чашата си и се вгледа унило в нея. Въпреки че Джулия нямаше вина, всяка буква от името й беше брънка от невидимата верига, която го обвързваше. Той никога нямаше да има покой, докато не реши този проблем.
— Представял съм си Джулия по сто различни начина — каза Деймън. — Не мога да престана да се удивлявам на постъпката й, на това какво я накара да изчезне по този начин. Господи, как искам да се освободя от нея!
— Когато я откриеш, Джулия може да поиска да спазиш задължението си. Мислил ли си за това? Ти утрои богатството на семейството, откак пое грижата за финансите ни. — В тъмносините очи на Уилям се появи лукаво пламъче, когато отбеляза: — Жените, изглежда, те намират привлекателен въпреки меланхоличния ти характер. Защо очакваш Джулия да бъде различна? Тя иска това, което желае всяка жена — съпруг с титла и в добавка — богатство.