Джулия се усмихна обезсърчено, докато гледаше към внушителния, червенобузест възрастен господин. Погледна отново Лоугън, облечен в главозамайващ черен фрак, копринена жилетка в смарагден цвят и тесен кремав панталон. Косата му блестеше като лакиран махагон на светлината на полилеите. Макар че всички присъстващи тук бяха дошли по социални причини, Лоугън гледаше на събитието като на възможност за бизнес. Той щеше да използва добрия си вид и своя чар, за да измоли средства за „Капитал“ — и както винаги, щеше да има успех. Почти всички желаеха да контактуват с човек, който бе смятан за един от най-големите артисти, които познаваше лондонската сцена.
За изненада на Джулия тя бързо придоби известност в театъра, а това й даде социална позиция, смятана за значителна за една артистка. Разполагаше с висока заплата, което й даде възможност да си купи къща на Съмърсет Стрийт, само на няколко крачки от дома на бившата й учителка мисис Флорънс. Възрастната жена се гордееше с успеха на Джулия като със свой успех и я канеше с готовност у дома си, когато Джулия можеше да си го позволи: да я посети за чай и дълъг разговор.
Като съжаляваше, че не е сега с мисис Флорънс, вместо да си губи времето с хора, които се смятаха за по-високостоящи от нея, Джулия тихо въздъхна.
— Не обичам тези големи събирания — каза тя повече на себе си, отколкото на Лоугън.
— Не ти личи. Ти се движиш сред тези хора, сякаш си родена за това. — Лоугън отстрани с лениво движение топченце мъх от ръкава си. — Ще бъде добре да привлечеш лорд Лансдейл — онзи ниския, който стои до масата за закуски… и лорд Ръсел, той пък наскоро получи хубаво наследство. Една топла усмивка и малко поощрение ще го убедят да стане патрон на изкуствата.
— Надявам се това да е последното ми уикендско парти за известно време. Чувствам се неловко да лаская богати възрастни мъже с надеждата да получа техните пари за театъра. Може би следващия път ще поканиш Арлис или някоя друга актриса…
— Не желая никоя друга. Ти си ефективна на тези събирания, както си на сцената. За две години ти стана най-големият актив на театър „Капитал“ — освен мен, разбира се.
Джулия се усмихна дяволито.
— Ако ти, мистър Скот, продължиш да ме хвалиш, може да поискам по-висока заплата.
Той изпухтя.
— Няма да получиш нито шилинг повече от мен. Вече си най-високоплатената артистка, която познавам.
Смръщената му реплика я накара да се разсмее.
— Ако хората знаеха, че мъжът, който ме ухажва така страстно на сцената — и ме спечелва хиляди пъти като Ромео, Бенедикт и Марк Антоний, — когато не е на сцената се интересува само от шилинги и бизнес! Може да си романтична фигура за лондонските дами, но имаш душа на банкер, не на любовник.
— Благодаря на Бога за това. А сега върви и очаровай господата, които ти посочих — о, не забравяй и ей този. — Лоугън кимна към един тъмнокос мъж, който стоеше сред малка група само на няколко ярда от тях. — Той управлява семейните имоти и инвестиции през последните няколко години. При темпото, което отбелязва, след време ще стане един от най-богатите хора в Англия. Ще бъде добре, ако успееш да го убедиш да прояви интерес към „Капитал“.
— Кой е той?
— Лорд Савидж, херцог Савидж. — Лоугън й отправи кратка усмивка и тръгна към някои свои познати.
Лорд Савидж, херцог Савидж.
Джулия продължаваше да стои неподвижна, занемяла от смущение. Мозъкът й изведнъж започна да работи мудно. Питаше се дали е чула правилно името. Странно беше, че чу името и титлата от устата на Лоугън Скот, странно й беше да научи, че след толкова нейни страшни и обидни представи обектът на нейното възмущение се оказа жив, дишащ човек. Накрая миналото й се бе разрушило стремително в нейното настояще. Ако можеше да измисли начин да избяга оттук… но вместо това тя трябваше да остане в тази зала, уловена в капан пред очите на всички. Боеше се, че ако помръдне, няма да устои на изкушението да побегне като преследвана лисица.
Кой знае защо тя не беше очаквала съпругът й да е красив, толкова привлекателно мургав и елегантен като чуждестранен принц. Беше висок, с ненатрапваща се властност на присъствието. Под черното сако, жилетка на кехлибарено сиво райе и въглено чер панталон широките му, леко сведени рамене чудесно се съчетаваха с тънкия му кръст и бедра. Чертите му бяха сурови и безупречни, погледът — лишен от чувство. Той беше в рязък контраст с мъжете, с които тя обикновено контактуваше, мъжете като Лоугън и другите актьори в трупата, които си изкарваха хляба благодарение на изразителните си лица. Този мъж изглеждаше напълно недостъпен.