— А вие? — прошепна той. — Какво искате да забравите вие?
Последва дълго мълчание.
— Един съпруг — изрече тя тихо, а ресниците й забулиха сините й очи.
Джулия не знаеше какво я накара да изрече такова нещо. Ужасена от своето безразсъдство, тя направи бърз поклон и се вмъкна в тълпата, преди той да има възможност да реагира.
— Чакайте — стори й се, че го чу да казва, но не му обърна внимание и побягна от балната зала.
Деймън гледаше подир нея, когато изведнъж един спомен опари мозъка му. Той си спомни Първомайската вечер в Уорикшир, очарователното момиче, което танцуваше на светлината на факлите. Девойката беше артистка от трупа на пътуващи актьори и той открадна целувка от нея. Нямаше съмнение, че това е тя и че по някакъв начин неговото предчувствие, че ще я срещне отново, най-сетне беше се осъществило.
— Господи! — възкликна той полугласно.
Смаян от ненадейната си сполука, Деймън бе приковал очи в мястото, където пред него бе стояла тя. Преди да се опомни, долови, че лейди Аштън го приближава. Тя сложи ръка фамилиарно върху ръкава му.
— Скъпи. — Гладкото й мъркане погали ухото му. — Очевидно ти завърза ново запознанство. Тя избяга, преди да можеш да я спреш. Трябва да ми кажеш какво си казахте с мисис Уентуърт! О, не се мръщи така — знаеш, че съм наясно за всичко, което вършиш. Ти нямаш тайни от мен, скъпи.
— Може би имам една-две — избъбри той.
Тъмните очи на Полин го погледнаха въпросително, червените й устни се нацупиха.
— Да не ти играе някаква игра?
— Попита ме дали желая да стана спонсор за „Капитал“ през идния сезон.
— И ти естествено отказа.
— Защо предполагаш, че е така?
— Понеже никога не се разделяш дори с шилинг, ако не е абсолютно необходимо да го похарчиш.
— С теб съм щедър — подчерта той.
— Да, което е абсолютно необходимо, за да запазиш моята привързаност.
Деймън се разсмя.
— И то си заслужава — отвърна той, а погледът му се плъзна по сладострастната й фигура. Тя беше облечена в рокля в морско зелено, скроена тясно около облите й гърди, избутвайки ги високо в разкошна гледка. Съвършените й бедра бяха подчертани от поли, украсени с пищни копринени цветя и с нефритови мъниста.
— Разкажи ми за мисис Уентуърт — започна да го придумва Полин и посегна нагоре да приглади тъмните му коси, сигурна, че фамилиарният й жест ще бъде забелязан от всеки около тях. — Как изглеждаше тя?
Деймън търсеше напразно подходяща дума за описание на жената, която беше срещнал. Като не намери такава дума, повдигна безпомощно рамене.
Устните на Полин се събраха в капризна гримаса, тя затръска глава и перото в смарагдов цвят, прикрепено за тъмните й коси, подскочи весело.
— Е, не се съмнявам, че тя като всяка артистка желае да вдигне полите си за всеки мъж, когото срещне.
Деймън си помисли с кисела гримаса, че поведението на Джесика Уентуърт не беше различно от това на Полин, само че Полин вярваше, че по произход стои по-високо от нея.
— Тя не изглежда да ходи безразборно с мъже.
— Говори се из цял Лондон, че има любов с Лоугън Скот. Достатъчно е човек да ги види как играят на сцената, за да се увери в това. — Тя подчерта думите си с леко драматично потрепване. — Нажежават въздуха с чувствата си! Но мистър Скот би имал същото въздействие върху всяка жена, сигурна съм.
Деймън знаеше малко за театралния свят, но като всеки друг беше сигурен в уменията на Лоугън Скот. Актьорът притежаваше по-естествен стил на игра от всички досега. Мощният му, но и раним Хамлет беше легендарен, той беше също толкова талантлив в леките комични роли като „Проваленият съпруг“. Макар че Деймън съвсем не притежаваше опитността на критик, той признаваше изключителната дарба на Скот да довежда публиката до мислите и емоциите на героя си.
Още по-впечатляващ беше притокът на пари, който Скот осигуряваше за театър „Капитал“, правейки го равностоен съперник на „Друри Лейн“. Беше опитен ръководител и на хора, и на печалби. Човек с такива способности ще бъде ухажван от каймака на обществото — и наистина се оказваше, че Скот има много приятели от добри семейства и с авторитет в страната. Те обаче никога не биха го приели напълно. Той беше самоиздигнал се човек и перовете вярваха, че е достигнал положение, за което не е дори мечтал. Мъжете и жените в актьорската професия съществуваха за забавление на масите и на аристокрацията, но не принадлежаха на никого, освен на собствения си половинчат свят на изкуство и илюзии.
Споменът за красивото лице на Джесика Уентуърт изникна неочаквано в съзнанието на Деймън. Какво щеше да стане с нея, когато не може повече да си изкарва прехраната от сцената? Една артистка има няколко възможности: освен като опита шанса си да бъде любовница на някой богаташ, да се омъжи за възрастен вдовец или за скромен притежател на благородническа титла…, но разбира се, мисис Уентуърт беше вече женена.