Какво бихте искали да забравите вие?
Един съпруг.
За какъв човек се бе омъжила? Кой беше той и защо…
— Скъпи, какво си се замислил толкова? — Полин го дърпаше властно за ръката. — Не съм свикнала да гледам как вниманието на някой мъж блуждае далеч-далеч, когато съм до него.
Деймън отърси мислите за Джесика Уентуърт от ума си и погледна Полин.
— Тогава ми дай нещо друго, за което да мисля — промърмори той и се усмихна, когато тя се наведе да му прошепне нещо предизвикателно на ухото.
Когато Джулия достигна мраморните стълби, които водеха за стаите на горния етаж, гърлото й беше стегнато и очите й пареха от сълзи. Тя спря на първата площадка и пръстите й стиснаха парапета.
— Джесика. — Тя чу гласа на Лоугън Скот и стъпките му по стълбите, които я приближаваха. Почака той да дойде, без да се обърне, защото не искаше да види лицето й.
— Какво се случи? — попита Скот с нотка на досада. — Погледнах към тебе и видях, че бягаш от балната зала като попарена котка.
— Уморена съм — успя да каже тя с пресипнал глас. — Тази вечер не мога да се върна там.
— Да не ти е казал някой нещо разстройващо? — Лоугън я хвана за рамото и я принуди да се обърне към него. Дъхът му замря, като видя сълзите й. — Кажи ми какво се случи. — В погледа му имаше гневно пламъче. — Ако някой негодник се е осмелил да те обиди, ще го изритам веднага оттук…
— Не — прошепна тя и се изтръгна от силната му ръка. — Никой не ми е казал нищо. Аз съм съвсем добре.
Лоугън се намръщи, като видя как тя крадешком изтрива с пръсти мокрите си бузи.
— Вземи. — Бързо бръкна в зеленото си сако и извади ленена носна кърпа.
Джулия прие кърпата и си избърса очите, опита се да успокои дишането си. Не беше сигурна как се чувства — уплашена, сърдита, печална… може би дори облекчена. Най-после беше срещнала съпруга си, беше говорила с него, гледала в очите му. Савидж приличаше на студен, сдържан мъж, мъж, с когото тя не желаеше да има нещо общо. Той чувстваше същото — не я искаше, никога не й беше писал, нито се бе опитал да я намери и бе готов да забрави за съществуването й. Макар че изглеждаше абсурдно, тя се чувстваше предадена от него.
— Може би ще мога да ти помогна по някакъв начин — обади се Лоугън.
Джулия се усмихна кисело.
— Преди никога не си ми предлагал помощ. Защо сега изведнъж?
— Защото никога не съм те виждал да плачеш.
— Виждал си ме стотици пъти.
— Но никога наистина. Искам да зная какво се случи тази вечер.
— То е свързано с моето минало — отвърна тя. — Мога да ти кажа само това.
— Така ли? — Сините му очи проблеснаха. — Никога не съм имал нито време, нито търпение да разрешавам загадки — но съм любопитен за теб, мисис Уентуърт.
През двете години, откак се познаваха, Лоугън никога не беше правил личен коментар за нея. Интересът му към нея беше същият като към всички останали участници в трупата, освен грижата да изпълняват най-добре спектаклите на сцената. Джулия познаваше неговите приятелски грубости, изблиците му на нетърпение, начина, по който той понякога променяше личността си, за да получи онова, което иска.
Но да признае, че е любопитен за нейното минало… това сякаш беше друг човек.
— Моите тайни не са чак толкова интересни — каза тя, прибра полите си и слезе бавно по стълбите.
— Съмнявам се — измърмори Лоугън и я проследи с поглед, докато тя изчезна от очите му.
За облекчение на Джулия тя не срещна лорд Савидж на следния ден. Гостите за уикендското парти се отдадоха на различни външни забавления. Денят бе хубав, лазурносиньото небе бе изпъстрено от дантелено — бели облаци. Дамите се разхождаха из подредените градини, пробваха умението си в стрелба с лък, други пък заминаха с екипажи да разглеждат местни забележителности. Мъжете отидоха на лов в горите, да ловят риба в близката река, или се събираха на групи да пият и побъбрят.
Макар Джулия да изпадна в меланхолия, тя се постара да поддържа оживени разговори с другите гостенки. Беше лесно да забавляваш лейди Брандън и нейните приятелки със случки из живота на театъра. Жените бяха възхитени от подробностите на един свят толкова непознат за тях. Всяко споменаване особено на Лоугън Скот гарантираше голяма доза интерес от страна на жените.
— Мистър Скот играе любовникът прекрасно на сцената — забеляза една жена със страстно мъркане. — Човек не може да не си помисли дали той не е еднакво любвеобилен и вън от сцената. Можете ли да ни осветлите по въпроса, мисис Уентуърт?