— Благодаря. — Тя посегна за цветята и хладните й пръсти докоснаха леко неговите за частица от секундата. Той усети трепет от допира по цялото си тяло.
— Коя сте вие? — промълви той.
Девойката се разсмя, вероятно стресната от неговата директност.
— Не съм важна личност. Актриса съм от пътуваща група. — След кратко колебание тя продължи: — А вие?
Деймън не отвърна, упоителните аромати на смачканите цветя, виното и потта изпълниха ноздрите му и кръвта му кипна. Искаше му се да я отведе далеч от тълпата, да я отнесе в гората, да я положи на влажната, покрита с листа земя… Да притисне устни в бледата й кожа, да разплете косите й и те да зашумолят между пръстите му.
Девойката го гледаше любопитно, извила глава настрани.
— Вие трябва да сте от замъка — предположи тя. Изведнъж изражението й стана предпазливо. — Да не сте от рода Савидж?
Деймън поклати глава, отричайки самоличността си — израз на желанието да се откъсне от всичко в миналото и бъдещето си.
— Аз съм посетител тук — отвърна той с леко пресипнал глас. — Също като вас.
Тя го погледна скептично, но като че ли се успокои.
— Откъде сте? — попита Деймън.
Зъбите й проблеснаха в тъмнината. Не беше виждал досега толкова прекрасна усмивка.
— Не обичам да си мисля за миналото. — Отмахна назад падналите кичури от блестящите руси коси върху челото. — Защо решихте да излезете, сър? Искахте да глътнете малко чист въздух или да погледате танците?
— Исках да ви намеря.
Тих смях се изтръгна от гърдите й и тя се напрегна като птичка, готова да отлети. Сякаш реши да му се изплъзне. Деймън се принуди да действа без съзнателна мисъл. Ръцете му обхванаха главата й, държаха я здраво, въпреки стреснатия й протест.
— Позволете ми — прошепна той и по пръстите му пробяга тръпка, когато те допряха меките й страни. Притисна устни в нейните, а тя стоеше съвсем неподвижна. Дъхът й бе горещ и бърз върху кожата му, а вкусът й се разля по сетивата му с опияняваща бързина. Почувства нейния отклик и мигът спря във времето, магически, различен от всичко, което му се беше случвало досега.
Тя извърна лице, издаде звук на смущение. Деймън силно усещаше кадифения допир на бузата й до неговата, близостта на нейното тяло. И двамата мълчаха, опиянени от чувството, че стоят плътно един до друг.
— Лека нощ — прошепна тя.
— Не си отивайте — помоли той, но тя като че се стопи в тълпата.
Въпреки че Деймън изпита желание да я последва, реши да не го прави. Струваше му се невъзможно такава жена да е реална. Донякъде му се искаше тя да не е такава. Нека си остане във фантазията му, образ, който ще запази до края на живота си, недокоснат от неприятните реалности, които изпълваха дните му. Остави Първомайското тържество, неспособен да откъсне мисълта си от внезапното предчувствие, че някога, някой ден… те ще се срещнат отново.
Първа глава
Лондон, 1825 година
Джулия беше закъсняла. Ускори крачки, опитвайки се да запази полите си от допира с калта и същевременно да защити и лицето си от упорития ситен дъжд, студен и есенен. Ако не стигне скоро до театър „Капитал“, косата и дрехите й ще бъдат съвсем мокри.
— Моето прослушване — шепнеше си отчаяно тя, като си пробиваше път с рамо сред хората по разбития, хлъзгав тротоар. Елегантното някога жълто перо увисна надолу от периферията на шапчицата й и тя припряно го бутна нагоре.
Днес беше един от най-важните дни в живота й. Ако всичко потръгнеше добре, тя може да стане част от най-успешната актьорска трупа в Англия. Но ако не успее да впечатли Лоугън Скот със способностите си, ще трябва да се завърне в мръсния, малък театър „Дейли“ на Странд. Тамошният директор, мистър Бикърстън, гледаше на артистките като на проститутки и извличаше печалба за себе си, уреждайки те да се срещат с богати мъже. Той беше бесен на Джулия, задето отказа да се свърже с един развратен стар барон, който беше готов да заплати прекалено висока цена за привилегията да легне с нея.
— Ти ще се подчиняваш на моите правила — изсъска Бикърстън, — защото в противен случай ще изхвръкнеш от групата. Следващия път, като ти намеря мъж, ще го приемеш, иначе върви по дяволите!
Освен това Бикърстън играеше комар и често не можеше да плати на актьорите пълната сума на техните заплати.
Ако Джулия не припечелеше скоро пари, нямаше да може да плати наема за таванската стая, която бе наела. А тя не можеше да прибегне до изхода, до който прибягваха другите актриси — да продават сексуалните си прелести, за да си добавят към дохода. За нея това не беше изход.