— Лорд Савидж — каза Скот и премести чашата вино от дясната си ръка в лявата, за да се ръкува крепко с новодошлия, — съжалявам, че никога не сме имали възможността да се срещнем досега.
— Мистър Скот — отвърна Деймън, като отвърна на ръкостискането. — Отдавна се възхищавам на таланта ви.
— Благодаря ви, милорд. — Подвижните черти на Скот се отпуснаха в израз на кротко недоумение. — Надявам се, че сте харесали тазвечерната сцена. Тя скромно илюстрира много достойни продукции, които ще бъдат показани в „Капитал“ този сезон.
— Да, харесах я. Всъщност тя толкова ми хареса, че изпитах желание да направя дарение на театъра.
— О! — Проблясък на задоволство се появи в сините очи на Скот и той отпи голяма глътка вино. — Това ще бъде много високо оценено, милорд.
— Надявам се, че пет хиляди лири ще ви помогнат значително.
При споменаването на сумата Скот едва не се задави с виното. Като възстанови бързо спокойствието си, той загледа Деймън с искрено учудване.
— Сигурен съм, че съзнавате, лорд Савидж, че това е необикновено щедро дарение. Имате най-дълбоката ми благодарност, както и тази на всички артисти от „Капитал“. — Той замълча и погледът му стана замислен. — Но все пак… не мога да не подозирам, че ще искате нещо в замяна за такава голяма сума.
— Имам една малка молба.
— Предполагах. — Скот повдигна въпросително вежди.
— Бих искал мисис Уентуърт да вечеря с мен някоя вечер в моето имение.
Скот изглеждаше невъзмутим при думите на Деймън. Несъмнено много мъже бяха показали такъв интерес и преди към Джесика Уентуърт.
— А ако тя откаже?
— Парите остават за вас.
— Драго ми е да чуя това, лорд Савидж. Понеже мисис Уентуърт не е жена, която може да бъде купена, нито лесно уговорена да постъпи така. Ще ви кажа, че десетки господа са се провалили при нея. Тя, изглежда, не се интересува от богатството или от общественото положение и доколкото зная, не изпитва желание за протекция от страна на някой мъж. Ще ви кажа направо, че съм готов да се обзаложа, че тя ще откаже всякаква покана от ваша страна.
— Може би вие имате известно влияние над нея — предположи тихо Деймън. — Надявам се да го употребите в моя полза.
Погледите им се срещнаха, сините очи се взряха в стоманеносивите. Беше невъзможно Деймън да отгатне дали Скот изхожда от някакво бащинско чувство към Джесика Уентуърт, или чувствата му преминаваха прага на обикновената ревност. Скот отговори с глух глас:
— Не мога да бъда винен, че не желая да настоявам мисис Уентуърт да бъде замесена в ситуация, която може да я компрометира, или да се окаже затруднителна за нея…
— Аз само искам да прекарам няколко часа с нея — изрече Деймън спокойно. — Давам ви честната си дума, че тя няма да бъде оскърбена по никакъв начин. Искам да я уговорите да приеме поканата ми. Ако тя не желае, дарението ми за „Капитал“ пак ще бъде получено от вас, както се уговорихме.
Скот се поколеба, после отпи друга глътка вино. Бидейки светски човек, той разбираше, че се очаква някаква отстъпка от него — всъщност необходима, независимо от уверенията на Деймън в обратното. Една вечеря не беше толкова много в замяна на петте хиляди лири.
— Добре. Ще обсъдя въпроса с нея.
— Благодаря. — Деймън се постара да не издаде нищо с лицето си, но сякаш за пръв път можа да поеме въздух с пълни гърди, откак Джесика Уентуърт го бе омагьосала. Това сигурно ще стане — Скот ще я убеди да се срещне с него и той ще прекара няколко часа насаме с нея.
Трябва да беше загубил разсъдъка си. Изобщо не се държеше така, както по-рано. Никога не бе се подчинявал на импулс — пресмяташе и планираше всяко свое действие. Но той ще си позволи това временно опущение, дори и само заради това, че няма друг избор.
Когато се разделиха с Лоугън Скот, Деймън зърна Джесика, която стоеше на няколко ярда по-настрана в собствената си група почитатели. Укоризненият й поглед беше отправен към него, сякаш тя вече знаеше какво е направил.
— Какво му каза? — попита Полин веднага щом той се върна при нея и Уилям. Ясно личеше, че е била отегчена, задето я е изоставил за няколко минути.
Деймън повдигна рамене и я погледна ласкаво.
— Реших да стана спонсор на „Капитал“.
— Ти? — Полин го изгледа скептично.
— Ти никога не ходиш на театър, ако не те ударят по главата и не те замъкнат насила там — коментира Уилям. — Защо изведнъж проявяваш интерес към „Капитал“?
— Да, защо? — попита Полин, с устни, свити от подозрение.