— Искам да разширя интересите си — отговори Деймън, а в очите му се четеше предупреждение двамата да не му задават повече въпроси.
— Какво ти каза той? — поиска да знае Джулия веднага щом можа да се отдели от гостите и да отведе Лоугън Скот настрана, за да не чуят разговора й с него.
Очите на Лоугън бяха невинни, сини езера.
— Кой?
— Лорд Савидж — изрече тя през зъби. — За какво говорихте двамата? Видях израза на лицето ти — онзи израз, който винаги се появява, когато някой ти предлага пари.
— Добре, ще ти кажа. — Той се усмихна и разтвори ръце в умолителен жест. — Лорд Савидж смята да направи хубаво дарение на „Капитал“. Много щедър човек. Приятен, изискан…
— Престани да го хвалиш и ми кажи какво искаше той!
— Ще го обсъдим по-късно.
Под въздействието на внезапно избухнало в нея раздразнение, Джулия го хвана за ръката и пръстите й се впиха във финия, тъмнокехлибарен плат на сакото му.
— Спомена ли за мен?
— Защо питаш за това? — Погледът на Лоугън се втренчи в очите й. — Да, всъщност спомена. Какво има между вас?
— Нищо — отвърна веднага тя. — И нищо няма да има. Аз не се интересувам изобщо от него.
— Жалко. Защото му обещах нещо.
— Нямаш право да даваш каквито и да било обещания, които засягат мен! — изрече разгорещено тя.
— По-тихо — прошепна Лоугън, обезпокоен, че другите гости наоколо могат да ги чуят. — Никой няма да те принуждава да вършиш каквото и да било. Ще говорим по-късно, когато бъдеш в състояние да контролираш емоциите си.
Джулия си наложи да си вдъхне спокойствие и пусна ръкава на Лоугън.
— Кажи ми сега, или ще полудея.
— Савидж иска да вечеря с теб някоя вечер.
— Не!
— Преди да откажеш, нека ти напомня няколко факти. Аз ти плащам най-високата заплата в трупата, като изключим мен. Не пестя разходите за твоите костюми от най-добрата коприна и кадифе, и истински бижута, които да носиш. Избирам ти най-добрите партньори на сцената и пиеси, които да подчертаят таланта ти по най-добър начин. Не мисля, че една безобидна вечеря с лорд Савидж ще бъде твърде голямо изпитание за теб в замяна на петте хиляди лири, които той дарява на театъра.
— Безобидна вечеря? — присмя се тя. — Ако ти, мистър Скот, си решил да станеш сводник, бъди поне честен в случая. Аз не съм наивница.
— Не, само си неблагодарна — каза той спокойно.
— Аз работих усилено за теб през последните две години — според изискванията на моя договор.
— Всяка друга актриса от трупата би приела поканата на Савидж с удоволствие.
— Тогава прати някоя от тях на мое място. Прати ги всичките, ако искаш!
— По дяволите! — изруга тихо Лоугън. — Откажи на Савидж, щом искаш така. Но в случая има цена, която трябва да се плати. Ти доказа тази вечер, че заслужаваш да ти се даде главната роля в „Моята лейди измамница“, но няма да я получиш, нито каквито и да е други роли, които искаш през този сезон, ако не приемеш поканата на Савидж. И преди да ме обвиниш, че постъпвам нечестно, спомни си, че без подготовката, която ти дадох, и близкото внимание за твоята кариера, ти вероятно щеше да обикаляш из провинцията с група странстващи артисти.
Джулия му хвърли поглед, който изразяваше безсилна ярост и се отдалечи от него, като се отскубна от господата, които се опитваха да се запознаят с нея.
Застанала пред затворената врата на една от спалните на втория етаж, Джулия повдигна ръка да почука, после се разколеба. Беше късно, всеки се беше оттеглил в стаята си за през нощта. Зад тази врата и зад много други се чуваше шум от чекмеджета и гардеробни шкафове да се отварят и затварят, както и тихият говор на прислугата, която помагаше на гостите да се облекат за спане.
След като подкупи един прислужник да й каже в коя стая се намира херцог Савидж, Джулия дойде тук със смесено чувство на страх и решителност. Тя никога не бе посещавала мъжка стая преди, но този й се струваше единственият начин да говори със Савидж насаме. Тя ще застане пред него и ще му обясни, че каквито и да са намеренията му, той няма да получи нищо от нея. Може би тогава Савидж ще оттегли поканата си за вечерята.
Тя беше ужасно нервна, почти в същата паника, както по-рано тази вечер. Поела дълбоко въздух, за да повъзвърне спокойствието си, събра сили да почука. Треперещите й кокалчета едва докоснаха вратата. Но колкото и слаб да бе звукът, той беше забелязан. Джулия пребледня, когато чу глух въпрос отвътре. След секунди дръжката се извъртя и тя се намери пред мрачните сиви очи на лорд Савидж.
Джулия се опита да заговори, но гърлото й беше се схванало и всичкото, което можа да направи, беше да стои там мълчаливо. Сърцето й биеше безумно, в ушите й отекваше звукът на бързи барабани. Тя беше видяла актьорите от „Капитал“ в различни степени на голота, когато бързо трябваше да сменят костюмите си и бе невъзможно да се преоблекат скрито — но сега беше много по-различно да се изправиш пред лорд Савидж, когато той е само по копринен халат с цвят на бургундско вино. В ограниченото пространство на апартамента той изглеждаше по-едър, отколкото долу в просторната бална зала, широките му рамене се извисяваха над нея.