Джулия й отправи съчувствен поглед.
— Ти позволяваш на мъжете да получават предимство пред теб, Арлис — а това не е необходимо. Ти си красива, способна… една от най-известните актриси на лондонска сцена! Не е нужно да отдаваш благосклонностите си толкова лесно.
— Зная — каза Арлис с тъжна въздишка, като играеше с рошавите кичури на кестенявите си коси. Извади няколко фиби от неоформената си прическа и ги забоде обратно съвсем наслука. — Изглежда, не мога да се въздържа, когато става дума за мъже. Не съм като теб, Джулия. Едва ли е естествено за жената да бъде с такава желязна воля. Не си ли понякога самотна? Не жадуваш ли понякога за мъж в леглото си, дори и само да ти напомни, че си жена?
— Понякога — призна Джулия. Взря се в чашата си чай, спря поглед в кехлибарените й дълбини. — Но винаги успявам да възпра тези чувства и ги използвам на сцената.
— Може би и аз ще опитам това — рече Арлис. — В края на краищата всички мъже, които забавлявам, са заместители на единствения, когото истински желая.
Джулия й отправи полусъжалителен, полузабавен поглед, защото знаеше точно за кого говори Арлис.
— Известно ти е правилото на мистър Скот за артистките. Освен това не виждам причината за безумното ти влюбване в него.
— Това е повече от безумно влюбване! То е неувяхваща любов. Не мога да повярвам, че друга жена би изпитвала същото чувство към него!
— Мистър Скот е далеч от идеалния мъж — каза горчиво Джулия. — Боже милостиви, та аз току-що ти разказах за начина, по който той ме принуди да отида на вечеря с лорд Савидж! Мистър Скот може да изглежда като мъж с големи принципи, но по сърце той не е нищо друго, освен алчен за пари човек.
Арлис безгрижно отмахна с ръка коментара на приятелката си.
— Всички мъже имат недостатъци. Освен това той е прав — пет хиляди лири са нищо, за да си навириш носа толкова. — Тя задъвка замислено резенче сух кейк и го последва с малко чай. — Научих, че има жена, която живее в къщата на мистър Скот точно сега — последната му любовница. Няма да се задържи повече от шест месеца… те никога не успяват да се задържат повече. Трябва да има някаква причина, поради която мистър Скот е толкова против идеята за брак! Нещо, изглежда, му се е случило в миналото… нещо тъмно и болезнено…
Джулия изсумтя при неясния израз на приятелката си.
— Наистина, Арлис, ти имаш твърде много романтични илюзии. Бих казала, че животът в театъра би те излекувал от това.
— Не, той само прави нещата по-лоши! Когато храниш романтични илюзии непрекъснато за другите, ти не можеш да не се оплетеш и сама в тях.
— Аз не мога.
— Ти си направена от желязо — отвърна Арлис. — Не зная дали да ти завиждам, или да те съжалявам. — Наведе се напред и зелените й очи заблестяха. — Кажи ми… какво ще облечеш за вечерята с Негова Светлост лорда?
— Нещо семпло и неподходящо.
— Не, не, не… облечи нещо, което да го накара очите му да изхвръкнат! Нещо, от което устата му да пресъхне, главата му да се завърти и сърцето му да забие лудо…
— Сякаш е заболял от някаква ужасна болест — изрече Джулия със смях.
— Трябва да облечеш онази рокля с черно и розово — предложи Арлис. — Няма да допусна да избереш нещо друго.
— Ще си помисля. — И Джулия вдигна очи, защото се появи един от персонала на театъра на вратата на „зелената стая“ да ги уведоми, че мистър Скот ги вика на сцената.
След дни на напрегнати репетиции петъчното изпълнение на „Укротяване на опърничавата“ мина превъзходно. Както я бе насочил Лоугън, Джулия хвърли всичката си енергия в буйната продукция. В предишните адаптации историята беше разводнена до нещо подобно на камерна комедия, а доста от неприличния й хумор изхвърлен от пиесата. Лоугън Скот възстанови всичко и добави здрави физически прояви, които стряскаха, но и допадаха на публиката. Това беше жизнена, енергична пиеса, което накара някои критици да вият от неудоволствие, а други от възторг.
С Лоугън в ролята на дръзкия Петручио и Джулия като лукавата Катерин публиката гръмко се смееше на техните вулканични битки и седеше като омагьосана по време на някои от по-тихите, по-нежни моменти. За нещастие в края на продукцията Джулия бе ударена и наранена. Пиесата предразполагаше към много физически гротески, включително една, в която Катерин се опитва да нападне Петручио, а той я вдига от земята и я захвърля като парцалена кукла. Въпреки усилията на Лоугън да бъде внимателен с нея, Джулия не се изненада, като откри петната на няколко бледи контузии по ръцете и торса си.